— Време е вече, Кейт.
— Нима? Сбогом, Равик.
— Сбогом, Кейт.
— Няма защо да се лъжем, нали?
— Не.
— Елате по-скоро…
— Сигурно ще е скоро, Кейт…
— Сбогом, Равик. Благодаря ви за всичко. Трябва вече да тръгвам. Ще се кача на палубата и ще ви махам. Останете, докато параходът потегли, и ми махайте.
— Добре, Кейт.
Тя се качи бавно по мостика. Снагата й леко се поклащаше. Фигурата й, по-нежна от всички около нея, фина и почти безплътна, имаше мрачното изящество на сигурната смърт. Лицето й беше дръзко, като глава на египетска бронзова котка — само линии, дихание и очи.
Последни пътници. Един изпотен евреин с кожено палто на ръка, почти истеричен, с двама носачи, които викаха и тичаха нагоре-надолу. Последните американци. Бавно вдигнаха мостчето. Страшно чувство! Няма вече връщане назад. Край. Тясна ивица вода. Граница. Само два метра вода — границата между Европа и Америка, между спасението и унищожението.
Равик търсеше с поглед Кейт Хегстрьом. Скоро я откри. Бе застанала до парапета и му махаше. Той й отвърна.
Параходът бавно тръгна. Сушата сякаш го теглеше. Леко, едва уловимо. И изведнъж се отдели напълно и заплува по тъмните води, под тъмното небе, могъщ и недостижим. Кейт Хегстрьом не се виждаше вече, изпращачите се спогледаха мълчаливо, смутено или с престорена веселост и тръгнаха бързо или колебливо всеки по своя път.
Колата пътуваше в нощта към Париж. Живият плет и овощните градини на Нормандия прелитаха край нея. Луната плуваше, кръгла и огромна, в мъгливото небе. Параходът бе вече забравен. Останала бе само природата, миризмата на сено и зрели ябълки, тишината и дълбокият покой на неизбежното.
Колата летеше почти безшумно. Летеше така, като че земното привличане не я засяга. Край нея пробягваха къщи, църкви, села, ресторанти и бистра, блещукаща река, мелница, а след това гладките очертания на равнината, небето, извито над нея като вътрешността на огромна раковина, в чийто млечен седеф блестеше лунният бисер.
Всичко беше минало и Равик бе доволен. Изпитвал бе това чувство доста пъти, но сега то бе цялостно, силно и неизбежно, завладяваше го напълно и не допускаше никаква съпротива.
Всичко се въртеше в главата му. Бъдещето и миналото се сливаха в едно. С тях не го свързваха нито мечти, нито страдания. Нямаше нищо голямо и силно. Чак до хоризонта се простираше заобикалящото го еднообразие. За един странен миг везните на живота му бяха напълно уравновесени. Съдбата не може да победи дръзката смелост, с която я посрещаме. Ако стане непоносимо, можеш сам да сложиш край на живота си. Приятно е да знаеш това, също както е приятно да знаеш, че не си напълно загубен, щом си още жив.
Равик виждаше опасността; знаеше накъде върви и че утре пак ще трябва да се бори; но сега, в нощта, в часа на завръщането от загубения Арарат той усещаше приближаващото унищожение. Изведнъж всичко му стана безразлично. Опасността беше и не беше опасност; съдбата беше едновременно жертва и божество, на което се принася тази жертва. А утрото бе един непознат свят.
Всичко беше наред. Това, което е било, и това, което щеше да стане. Стига му толкова. Добре щеше да бъде, ако това е краят. Той бе любил и загубил любимата си. Убил бе тоя, когото мразеше. И сега бе вече свободен. Единият бе съживил чувствата му, другият бе заличил миналото. Нямаше нищо, което да не е изпълнил. Нямаше вече какво да желае, кого да мрази и за какво да съжалява. Ако трябваше да започне отново, пак така щеше да постъпи. Щеше да започне, без да очаква каквото и да е, въоръжен със своя опит, който го е направил силен и непреклонен. Пепелта бе разчистена. Парализираните сетива бяха съживени. Цинизмът се бе превърнал в сила. Всичко беше наред.
След Кан се появиха коне. Дълги редици. Призрачни коне в тази лунна нощ. И мъже в колона по четирима, с вързопи, картонени кутии, пакети. Началото на мобилизацията.
Те се движеха почти безшумно. Не пееха. Дори не продумваха. Вървяха мълчаливо в нощта. Редици сенки от дясната страна на пътя, за да има място за колите.
Равик ги отминаваше една след друга. „Коне — помисли той, — коне. Като в 1914 година. Никакви танкове. Коне.“
Спря се пред една бензиностанция, за да напълни резервоара. Тук-там още се виждаха осветени прозорци, но селото беше почти притихнало. Една колона мина покрай него. Хората гледаха дълго след нея, но не махаха с ръка.