— Кръв — каза отчаяно Равик. — Трябва да се прелее кръв! Но не знам кръвната й група.
Апаратът започна да работи.
— Как е? Няма ли промяна?
— Пулсът спада. Сто и двадесет. Много слабо.
Животът бавно се възвръщаше.
— А сега? По-добре ли е?
— Все същият.
Той почака.
— Сега? По-добре ли е?
— По-добре. Нормализира се.
Сенките изчезнаха. Краищата на раната загубиха сивия си цвят. Кръвта стана отново кръв. Все още. Кислородът подейства.
— Клепачите й трепнаха — каза Йожени.
— Няма значение. Може да се събуди. — Равик сложи превръзката.
— Как е пулсът?
— По-равномерен.
— Беше на косъм — каза Вебер.
Равик почувства, че клепачите му тежат. Пот. Едри капки. Той се изправи. Кислородният апарат бръмчеше.
— Продължавайте!
Заобиколи масата и остана известно време неподвижен. За нищо не мислеше. Гледаше апарата и лицето на Жоан. То трепна. Още не беше мъртво.
— Шокът. Ето проба от кръвта й — каза той на Вебер. — Трябва да я изпратим за изследване. Откъде можем да получим кръв?
— От Американската болница.
— Добре. Трябва да опитаме. Но това няма да я спаси. Само ще й продължи малко живота. — Погледна кислородния апарат. — Трябва ли да уведомим полицията?
— Да — каза Вебер. — Длъжен съм. В такъв случай ще дойдат двама полицаи, които ще искат да ви разпитат. Желаете ли?
— Не.
— Добре. Следобед ще помислим по тоя въпрос.
— Достатъчно, Йожени — каза Равик.
Слепоочията на Жоан придобиха малко цвят. Лека руменина пропълзя върху сивата бледност. Пулсът беше нормален, слаб и ясен.
— Можем да я изнесем. Аз ще остана тук.
Тя се разбуди. Раздвижи си едната ръка. Дясната. Лявата не можеше.
— Равик — каза тя.
— Да…
— Оперира ли ме?
— Не, Жоан. Не беше необходимо. Само почистихме раната.
— Ще останеш ли тук?
— Да.
Тя затвори очи и заспа отново. Равик отиде до вратата.
— Донесете ми кафе — каза той на дневната сестра.
— Кафе и кифли?
— Не, само кафе.
Върна се и отвори прозореца. Утрото се извисяваше ясно и лъчезарно над покривите. Врабчетата чирикаха по стрехите. Равик седна на прозореца и запуши, издухвайки дима навън.
Сестрата се върна с кафето. Той го сложи до себе си. Пиеше, пушеше и гледаше през прозореца. Когато отвърна поглед от светлото утро, стаята му се стори тъмна. Стана и отиде да види Жоан. Тя продължаваше да спи. Лицето й беше измито и много бледо. Устните й едва личаха.
Той изнесе подноса с каничката и чашата. Остави ги на масата в коридора. Там миришеше на паркетин и гной. Сестрата мина край него с кофа стари превръзки. Някъде бръмчеше прахосмукачка.
Жоан стана неспокойна. Скоро щеше да се събуди. От болки. Те щяха да се усилят. Можеше да живее още няколко часа или няколко дни. Болките щяха да станат толкова силни, че никаква инжекция нямаше да помогне.
Равик отиде все пак за спринцовка и ампули. При влизането му Жоан отвори очи. Той я погледна.
— Боли ме главата — промълви тя.
Той почака малко. Тя се опита да си раздвижи главата. Клепачите, изглежда, й тежаха, с мъка движеше очите си.
— Сякаш са от олово…
Съвсем се разсъни.
— Не мога повече да издържам…
— Сега ще ти стане по-добре…
Направи й инжекция.
— По-рано не ме болеше толкова… — Раздвижи глава и прошепна: — Равик, не искам да се мъча… Обещай ми, че няма да се мъча много. Баба ми… Видях я. Не искам… И за нея беше безполезно… Обещай ми…
— Обещавам ти, Жоан. Няма много да те боли. Почти никак.
Тя стисна зъби.
— Скоро ли ще подейства?
— Да… скоро. След няколко минути…
— Какво ми е на ръката?
— Нищо. Не можеш да я движиш. Ще се оправи.
— А кракът… Десният ми крак…
Опита се да го раздвижи, но той не помръдна.
— Няма да помогне, Жоан. Нищо не помага. Ще се оправи.
Тя раздвижи глава. И прошепна?
— Тъкмо бях решила… да променя живота си…
Равик не отговори. Не можеше да каже нищо. Това беше може би истина. Кой ли няма такива намерения? Тя започна отново да мята неспокойно глава напред-назад. Говореше монотонно и с мъка.
— Добре… че дойде. Какво… щеше да стане… Ако не беше ти?
— Да…
„Пак същото — помисли той, загубил всякаква надежда. — Пак същото. Всеки некадърник можеше да направи това. Всеки некадърник… Всичките ми знания отидоха на вятъра именно тогава, когато имах най-голяма нужда от тях. Всеки лекар би направил същото. А то бе нищо.“
Тя разбра по обед. Нищо не й бе казал, но тя изведнъж разбра.
— Не искам да остана жив труп, Равик… Какво става с краката ми? И двата не мога да ги помръдна.