— Няма нищо. Щом оздравееш, ще станеш и ще ходиш както преди.
— Като оздравея и стана… Защо лъжеш? Не е нужно.
— Не лъжа, Жоан.
— Напротив… Дори си длъжен… Но не бива… да ме оставяш да лежа така само… за да се мъча… Обещай ми.
— Обещавам.
— Когато болките се засилят много… трябва да ми дадеш нещо. Баба ми… лежа и пищя… цели пет дни. Не искам да се мъча така, Равик.
— Няма да се мъчиш. Няма да имаш силни болки.
— Когато болките много се засилят… трябва да ми дадеш нещо… да се свърши. Трябва да го направиш. Дори ако не искам… или съм в безсъзнание… Знам още какво говоря. По-късно… Обещай ми.
— Обещавам. Но няма да стане нужда.
Изплашеният поглед изчезна. Изведнъж се успокои.
— Няма нищо лошо в това, ако го направиш… Равик — прошепна тя. — Ако не беше ти… сега нямаше да съм жива.
— Глупости! Разбира се, щеше да си…
— Не. Когато… се срещнахме най-напред… не знаех вече къде… На теб дължа… тази година. Тя ми беше подарена. — Жоан обърна бавно глава към него. — Защо не останах… при теб?
— Аз съм виновен, Жоан.
— Не. Беше… Не знам…
Златното обедно слънце бе застанало на прозореца. Завесите бяха спуснати, но светлината се промъкваше отстрани. Жоан лежеше полуунесена от опиатите. Беше неузнаваема. Последните часове я бяха разкъсали като вълци. Тялото й сякаш бавно се топеше под одеялото. Съпротивата му отслабваше. Тя се люшкаше между съня и пробудата. Понякога беше почти безчувствена, понякога — в пълно съзнание. Болките се засилиха. Почна да стене и Равик й направи инжекция.
— Главата ми — прошепна тя. — Стана ми по-зле.
След известно време заговори отново.
— Светлината… Много е светло… Дразни ме.
Равик отиде до прозореца. Спусна щорите. След това събра плътно завесите. В стаята стана почти тъмно. Върна се и седна до леглото й.
Жоан размърда устни.
— Много дълго продължава… Не мога повече, Равик…
— Още няколко минути…
Тя лежеше неподвижно. Ръцете й бяха отпуснати на одеялото като мъртви.
Трябва… да ти кажа… толкова много неща…
— После, Жоан.
— Не. Сега… Няма вече време. Толкова много… трябва да ти обясня…
— Мисля, че знам повечето, Жоан.
— Наистина ли знаеш?
— Да, така мисля.
Конвулсиите. Равик видя как тялото й започна да се гърчи. И двата крака бяха вече парализирани. Ръцете — също. Само гърдите още се повдигаха.
— Знаеш… че винаги… само… с теб…
— Да, Жоан…
— Останалото беше… само неспокойствие.
— Да, знам…
Замълча. Дишаше с мъка. После каза съвсем тихо:
— Странно… Странно… че човек може да умре… когато е влюбен…
Равик се наведе над нея. Само мрак и лицето й.
— Не бях достатъчно добра… към теб… — прошепна тя.
— Ти беше моят живот…
— Мога… Искам… Ръцете ми няма да могат вече никога… да те прегърнат…
Той видя как се мъчи да вдигне ръцете си.
— Ти си в обятията ми — каза той. — И аз в твоите.
Дишането й спря за миг. Очите й бяха съвсем в сянка. Тя ги отвори. Разширени зеници. Равик не знаеше дали го вижда.
— Ti amo [Обичам те. — Б. пр.] — промълви тя.
Говореше езика на детството си. Беше много уморена, за да може да говори на друг. Равик взе безжизнените й ръце. Нещо се прекърши в него.
— Ти ме накара да заживея отново, Жоан. — Той говореше на лицето с втренчените очи. — Вдъхна ми живот. Бях просто един камък. Но ти ми вдъхна живот…
— Mi ami? [Обичаш ли ме? — Б. пр.]
Въпрос на дете, което иска да заспи. Последната умора, надделяваща всичко останало.
— Жоан — каза Равик, — любов не е точната дума. Нито е достатъчна. Тя е само малка част, капка, в реката, лист от дървото. Много повече е…
— Sono stata… sempre con te… [Винаги съм била… с теб. — Б. пр.]
Равик държеше ръцете й, които не чувстваха вече неговите.
— Ти беше винаги с мен — каза той, без да забележи, че изведнъж е проговорил на немски. — Беше винаги с мен, независимо от това дали те обичах, мразех или се правех на безразличен… Това не променя нищо, ти беше винаги с мен… и винаги в мен.
Те си бяха говорили винаги на чужд и за двамата език. Сега за пръв път всеки от тях бе проговорил, без да съзнава, на родния си език, словесната бариера бе паднала и те се разбираха по-добре от всеки друг път.
— Bacia mi… [Целуни ме! — Б. пр.]
Той целуна сухите й, горещи устни.
— Беше винаги с мен, Жоан… винаги…
— Sono stata… perduta… senza di te… [Загубена бях… без теб… — Б. пр.]
— Какво бях аз без теб! Ти беше светлината, сладостта и горчивината на моя живот. Съживи ме, даде ми себе си, направи ме друг. Вдъхна ми живот.
Жоан остана няколко минути неподвижна. Равик я наблюдаваше. Крайниците й бяха мъртви. Всичко беше мъртво освен очите, устата и диханието; той знаеше, че дихателните мускули постепенно ще се парализират. Няма да може да говори. Задъхваше се вече, зъбите й скърцаха, лицето й се свиваше; мъчеше се да проговори. Гърлото се сви, устните потрепераха, чу се хъркане, дълбоко, зловещо хъркане, после вик.