— Защо не сте внимавали?
— Внимавах, разбира се, но всичко стана много бързо, а той каза, че като студент…
Равик кимна. Позната история — студент-медик, който се е разболял от трипер и сам се е лекувал. След две седмици е сметнал, че е оздравял, без да направи изследване.
— Колко време ще трае, докторе?
— Шест седмици. — Равик знаеше, че ще трае повече.
— Шест седмици ли? Шест седмици без доход? И болница? Ще трябва ли да отида в болница?
— Ще видим. Може би ще се опитаме да те лекуваме тук по-нататък, ако обещаеш…
— Обещавам всичко. Всичко! Само не ме пращайте в болница.
— Отначало ще трябва да отидеш. Не може другояче.
Момичето погледна умоляващо Равик. Всички проститутки се страхуваха от болницата. Надзорът там бе много строг. Но нямаше друг изход. Оставена тук, тя щеше да започне да излиза тайно след няколко дни въпреки всички обещания, за да може да печели, и така ще разнася заразата.
— Госпожата ще плати разходите — каза Равик.
— Но какво ще правя аз шест седмици без доход? А току-що си купих сребърна лисица на изплащане. Не ще мога да плащам вноските и всичко ще пропадне.
Тя се разплака.
— Ела, Март — каза Роланд.
— Няма да ме вземете вече, знам — плачеше все по-силно Март. — Няма да ме вземете пак. Никога не вземате тия, които веднъж са се разболели. Ще остана на улицата, и то само заради онова мръсно куче…
— Ще те вземем. Ти вършеше добра работа. Клиентите те обичаха.
— Наистина ли? — попита Март, като вдигна глава.
— Разбира се. Ела сега.
Март излезе с Роланд. Равик ги погледна. Нямаше да се върне. Съдържателната беше прекалено предпазлива. Бъдещето на Март бяха може би по-евтините вертепи на улица Блондел. След това идваха улицата, кокаинът, болницата, продаване на цветя и цигари. Или ако има повече късмет, някой сводник, който ще я бие и използува, докато накрая я изхвърли.
Трапезарията на хотел „Интернационал“ беше в сутерена. Посетителите я наричаха „Катакомбите“. През деня там проникваше слаба светлина през няколко големи прозорци с дебели матови стъкла, които гледаха към двора. Зиме трябваше да бъде осветена денонощно. Тази стая беше едновременно пушалня, канцелария, салон, зала за събрания, убежище за бежанци без документи; в случай на полицейска проверка те можеха да избягат оттук през двора в един гараж, а оттам в съседната улица.
Равик и Борис Морозов, портиер на бар „Шехеразада“, седяха в един от ъглите на „Катакомбите“, наречен от съдържателната Палмовата зала; там, на една тънкокрака масичка, във фаянсова саксия линееше самотна жалка палма. Морозов беше бежанец от Първата световна война и живееше от петнадесет години в Париж. Бе от малцината руснаци, които не твърдяха, че са служили в царската гвардия и не говореха за дворянския си произход.
Двамата мъже играеха шах. „Катакомбите“ бяха празни; само няколко души разговаряха шумно около една маса и вдигаха наздравици всеки пет минути.
Морозов се огледа разярен.
— Можеш ли да ми обясниш, Равик, защо тази вечер се вдига такава врява тук? Защо тия емигранти не отидат да спят?
Равик се изсмя.
— Онези в ъгъла не ме интересуват. Това е фашисткото отделение на хотела.
— Испания ли? Нали си бил там?
— Да, но в противниковия лагер. Освен това бях като лекар. Тия хора са испански монархисти, настроени профашистки. Остатъкът от групата. Другите отдавна си заминаха. А тези още не могат да се решат. Струва ми се, че не смятат Франко за съвършен аристократ.
Не ги вълнува във всеки случай това, че маврите изклаха толкова испанци.
Морозов нареди фигурите си.
— Вероятно празнуват клането в Гуерника. Или победата на италианските и германските картечници над миньорите и селяните. Не съм виждал досега тия приятели.
— Те са тук от години. Не си ги виждал, защото не се храниш тук.
— А ти тук ли ядеш?
— Не.
Морозов се ухили.
— Добре. Да си спестим следващия въпрос и твоя отговор, който сигурно щеше да е оскърбителен. Ако искаш, нека да са се и родили в тая дупка. Нека само да говорят тихо. Ето ти един хубав дамски гамбит.
Равик премести отсрещната пешка.
Първите ходове минаха бързо. След това Морозов се замисли.
— Имаше един Альехинов вариант…
Един от испанците тръгна към тях. Беше мъж със сближени очи. Застана до масата им. Морозов го погледна намръщено. Испанецът леко се поклащаше.
— Господа — каза учтиво той, — полковник Гомес ви кани да изпиете чаша вино с него.
— Господине — отговори също така учтиво Морозов, — ние играем сега шах за първенство в седемнадесетия район. Много сме ви признателни, но не можем да дойдем.