— Не може така — каза Равик. — Палтото ви е много тънко. Нямате ли нещо по-топло? Навън е студено.
— Преди малко валеше…
— Още вали, но е и студено. Не можете ли да облечете нещо под шлифера? Сако или поне пуловер?.
— Имам пуловер.
Тя отвори по-големия куфар. Равик забеляза, че не бе извадила почти нищо. Взе от куфара един черен пуловер, свали жакета си и го облече. Имаше високи, хубави рамене. След това взе баретата и облече жакета и шлифера.
— Добре ли е така?
— Много по-добре.
Слязоха по стълбата. Съдържателят го нямаше вече. До дъската с ключовете седеше портиерът. Той подреждаше писма и целият миришеше на чесън. Една пъстра котка седеше неподвижно до него и го наблюдаваше. — Все още ли не ви се яде нищо? — запита Равик, когато излязоха от хотела.
— Не знам. Може да хапна нещо малко.
Равик махна на едно такси.
— Добре. Ще отидем тогава в „Бел Орор“. Там човек не е необходимо да вечеря.
В „Бел Орор“ нямаше много посетители. Беше вече късно. Намериха маса в малката горна зала с ниския таван. Освен тях тук имаше само една двойка, която седеше до прозореца и ядеше сирене, и един самотен слаб мъж пред цяла планина от стриди. Келнерът дойде, огледа критично кариращата покривка и реши да я смени.
— Две студени водки — поръча Равик. — Ще пийнем и ще хапнем нещо — обърна се той към жената. — Мисля, че така ще е най-добре за вас. Този ресторант е прочут със своите ордьоври. Друго почти не сервират. Всъщност никой и не търси друго. Ордьоврите са разнообразни — топли и студени и много вкусни. Ще ги опитаме.
Келнерът донесе водката и извади бележника си.
— Една кана розе — каза Равик. — Имате ли анжу?
— Една кана анжу, розе. Разбира се, господине.
— Хубаво. Една голяма кана, лед и ордьовър.
Келнерът си отиде. Пред вратата той почти се сблъска в една жена с червена шапка с пера, която се изкачваше тичешком по стълбите. Тя го бутна настрана и се приближи към слабия мъж със стридите.
— Алберт! — извика тя. — Свиня такава…
— Шт — каза Алберт и се огледа.
— Никакво шт! — Жената сложи на масата мокрия си чадър и седна решително. Алберт не изглеждаше изненадан.
— Мила — заговори й той шепнешком.
— Да пием — предложи Равик, като се усмихна и вдигна чашата си. — Наздраве.
— Наздраве — отвърна Жоан Маду и отпи. Докараха количката с ордьоврите.
— Какво искате? — каза Равик, обръщайки се към Жоан. — Струва ми се, че ще е най-добре аз да ви избера.
Той напълни чинията и й я подаде.
— Ако не ви харесват, не ги изяждайте. Ще донесат и друго. Това е само началото.
След това напълни една чиния и за себе си и започна да яде, без да й обръща внимание. Изведнъж усети, че и тя яде. Той изчисти една лангуста и й я подаде.
— Опитайте. А сега малко домашен пастет. С препечен бял хляб. Така, не е лошо. И малко вино. Леко, тръпчиво и студено.
— Много се грижите за мене — каза жената.
— Да, като оберкелнер — засмя се Равик.
— Не. Вие наистина се грижите за мене.
— Не обичам да се храня сам. Това е всичко. Точно като вас.
— Не съм приятна компания.
— Напротив — отговори Равик. — За вечеря сте приятна компания. Първокласна дори. Не обичам бъбриви и шумни хора.
Той погледна към Алберт. Червената шапка с перата му обясняваше в този момент на висок глас защо е такава свиня, като при това чукаше ритмично с чадъра по масата. Алберт слушаше търпеливо.
— Виж, това не мога. — каза Жоан Маду, като се усмихна едва забележимо.
— Ето и втората количка. Веднага ли ще вземем нещо или предпочитате да изпушите първо една цигара.
— По-добре преди това една цигара.
— Добре. Днес имам други цигари, не с черен тютюн.
Той й поднесе огън. Тя се наведе и дръпна дълбоко. След това го погледна право в очите.
— Хубаво е да седиш така — каза тя и за момент му се стори, че ще заплаче.
Кафето си пиха в „Колизей“. Голямата зала срещу Елисейските полета беше препълнена, но те успяха да си намерят маса долу, в бара. Горната част на стените беше остъклена, а зад нея се люлееха папагали и прелитаха пъстри тропически птици.
— Решихте ли вече какво ще правите? — попита Равик?
— Не, още не.
— Нямахте ли нищо предвид, когато пристигнахте тук.
— Не, нищо определено — отвърна колебливо жената.
— Не ви разпитвам от любопитство.
— Знам. Мислите, че трябва да работя нещо. Това искам и аз. Повтарям си го всеки ден, но…
— Съдържателят ми каза, че сте артистка. Не го питах, но той ми каза това, когато запитах за името ви.
— Не си го спомняхте?