Жоан Маду се поколеба.
— Докато бяхме в „Шехеразада“, мислех, че съм пила достатъчно. Но сега, като видях тая врата, разбирам, че не е така.
— Това може да се поправи. Може би тук, в хотела, ще намерим нещо. Ако не, ще купим една бутилка от някое заведение. Елате.
Тя погледна него, след това вратата. И каза решително:
— Добре. — Но продължаваше да стои на мястото си, — Да се кача там — добави, — в оная празна стая…
— Аз ще дойда с вас. Ще вземем и една бутилка. Портиерът се събуди.
— Имате ли нещо за пиене? — запита Равик.
— Коктейл с шампанско? — предложи веднага портиерът с делови тон, като се прозяваше.
— Благодаря. Нещо по-силно. Бутилка коняк.
— Курвоазие, Мартел, Енеси, Бискит, Дюбоне?
— Курвоазие.
— Добре, господине. Ще отворя бутилката и ще ви я донеса горе.
— Взехте ли ключа? — попита Равик, като се качваха.
— Стаята не е заключена.
— Така може да ви откраднат парите и документите.
— Това може да се случи, дори ако я заключвам.
— Вярно, при тези брави. Макар че няма да е толкова лесно.
— Може би. Но не бих искала да се връщам сама и да отключвам вратата на празна стая — сякаш отваряш гроб. Достатъчно е, че трябва да вляза в стаята, където ме чакат само няколко куфара.
— Никъде нищо не ни чака — каза Равик. — За всичко сами трябва да се грижим.
— Възможно е. Но понякога поне имаме милостиви илюзии. А тук няма нищо…
Жоан Маду хвърли баретата и шлифера си на леглото и погледна Равик. Очите й бяха светли и големи, сякаш замръзнали в гневно отчаяние на бледото й лице. Тя постоя така за миг. След това започна да се разхожда напред-назад из малката стая с големи крачки и ръце в джобовете, като отмяташе гъвкаво снага при всяко обръщане. Равик я наблюдаваше внимателно. Придобила бе изведнъж такава сила и необуздана пъргавина, че стаята й беше тясна.
Някой почука. Портиерът донесе коняка.
— Ще желаят ли господата да хапнат нещо? — попита той. — Студено пиле, сандвичи…
— Излишно губене на време. — Равик плати и го отпрати. След това наля две чаши.
— Ето. Просто и варварско — но в тежки ситуации колкото е по-първобитно, толкова е по-добре. Изискаността е за спокойни времена. Изпийте чашата.
— А после?
— После ще изпиете още една.
— Опитвала съм. Но не помага. Не е хубаво да си пиян, когато си сам.
— Трябва само достатъчно да си се напил. Тогава всичко е наред.
Равик седна на тясната и разклатена кушетка, която се намираше до стената, напречно на леглото. Не бе я видял по-рано.
— Тук ли беше тази кушетка, когато се нанесохте? — попита той.
Тя поклати глава.
— Аз накарах да я внесат. Не можех да спя в леглото. Може да ви се струва смешно. Да се събличам, да си лягам и така нататък… Защо? Сутрин и през деня ти се струва възможно. Но нощем…
— Трябва да си намерите работа. — Равик запали цигара. — Жалко, че не намерихме Морозов. Не знаех, че днес има почивен ден. Идете утре вечер към девет часа. Сигурен съм, че ще ви намери нещо. Най-малкото някаква работа в кухнята. Така ще бъдете заета нощем. Това искате, нали?
— Да. — Жоан Маду престана да се разхожда. Изпи коняка си и седна на леглото. — Всяка нощ излизах навън. По-леко ми бе, когато ходех. Но щом седнех, имах чувството, че таванът ще ми падне върху главата…
— А не са ли ви закачали по улиците? Не са ли ви открадвали нещо?
— Не. Едва ли приличам на човек, който има какво да му се открадне. — Тя подаде на Равик празната си чаша. — А колкото до другото? Често очаквах да ми се случи нещо. Поне да ме заговори някой. Да престана да съм нищо, да ме погледнат очи, а не само тези камъни. Да не скитам като бездомник. Като човек от друга планета. — Отметна косата си назад и взе подадената от Равик чаша. — Не знам защо разправям това — добави после. — Не исках да го правя. Може би защото толкова дни нямаше с кого да продумам.
Или защото за пръв път днес… — Тя млъкна. — Не ме слушайте…
— Аз пия — каза Равик. — Говорете, каквото искате. Нощ е. Никой не ви слуша. Аз чувам само своя собствен глас. Утре всичко ще бъде забравено.
Той се облегна. Някъде в зданието шумеше вода. Нещо изтрака в радиатора, дъждът все още чукаше леко по прозореца.
— Когато човек се прибере и угаси светлината… мракът го поглъща, както хлороформът прониква в тампон от памук, а после, когато светне отново и почне да гледа, да гледа…
„Трябва да съм пиян — помисли Равик. — Този път по-рано от обикновено. Или може би това е от слабата светлина. Или я от двете. Но тази жена не е вече същото незначително, повехнало създание. Друга е. Появиха се внезапно очи, лице. Нещо ме гледа. Трябва да са призраци. Отражение на нежния огън зад челото ми, който я е озарил. Първият плам на опиянението.“