Той не слушаше какво говори Жоан Маду. Всичко това му беше известно н вече не го интересуваше. Самота — вечният припев в живота. Ни по-добър, ни по-лош. Прекалено много говореха за нея. Човек е сам винаги и никога. Внезапно прозвуча цигулка — някъде там в полумрака. После изплува една градина на хълмовете край Будапеща. Тежък мирис на кестени. Вятър. Мечти, кацнали на рамото като млади кукумявки със светнали в тъмнината очи. Нощта, в която никога не се стъмва. Часът, в който всички жени са прекрасни. Нощните пеперуди бяха разтворили големите си кафяви крила.
Той вдигна глава.
— Благодаря — каза Жоан Маду.
— Защо?
— Защото ме оставихте да говоря, без да ме слушате. Помогна ми. Имах нужда от това.
Равик кимна. Забеляза, че чашата й отново е празна.
— Добре — каза той. — Ще ви оставя бутилката.
После стана. Стая. Жена. И нищо повече. Бледо лице, което не излъчваше вече светлина.
— Наистина ли си отивате? — запита Жоан Маду. И се огледа, като че в стаята й се е скрил човек.
— Ето ви адреса на Морозов. И името му, за да не го забравите. Утре вечер в девет.
Равик записа нещо на блока с рецепти. След това откъсна листа и го сложи на куфара.
Жоан Маду стана. Взе шлифера и баретата си. Равик я погледна.
— Няма защо да ме изпращате.
— Нямах това предвид. Просто не желая да остана тук сега. Трябва малко да поскитам.
— И все пак ще трябва да се върнете. Пак ще се повтори същото. Защо не останете? Сега поне преодоляхте влизането.
— Скоро ще се съмне. Когато се върна, ще е вече светло. И така ще ми е по-леко.
Равик отиде към прозореца. Продължаваше да вали. На жълтеникавата светлина на уличните лампи дъждовните капки се люшкаха като мокри, посребрели къдрици.
— Елате да изпием по още една чаша, а след това ще си легнете. Не е време за разходки.
Той взе бутилката. Жоан Маду застана изведнъж до него.
— Не ме оставяйте — каза бързо и настойчиво, бе толкова близо до него, че почувства дъха й. — Не ме оставяйте сама тази нощ! Не знам защо. Но не ме оставяйте сама тази нощ. Утре ще имам смелост, но днес не мога да остана сама; чувствам се уморена, слаба, изхабена, нямам ни капка сила; не трябваше да ме извеждате тази вечер… Сега не мога да остана сама.
Равик остави внимателно бутилката на масата и освободи ръката си от нейната.
— Понякога се налага да свикнем с много нещо, моето момиче — каза той и погледна кушетката. — Може да спя тук. Няма смисъл да ходя другаде. Трябва само да поспя няколко часа. Утре в девет часа имам операция. Мога да спя и тук. Това не ще е първото ми нощно дежурство. Доволна ли сте?
Тя кимна утвърдително, все още застанала до него.
— Трябва да изляза в седем и половина. Дяволски рано. Ще ви събудя.
— Няма значение. Аз ще стана, ще ви приготвя закуска. Всичко…
— Нищо няма да правите — каза Равик. — Ще закуся в близкото кафене, като всеки разумен работник: кафе с ром и кифли. Всичко останало ще свърша в болницата. Ще ми е приятно да поискам от Йожени да приготви банята. Добре, оставам тук. Две загубени души през ноември. Легнете си на леглото, ако искате; аз мога да сляза при стария портиер, докато се приготвите.
— Не — каза Жоан Маду.
— Няма да избягам. Освен това ще имаме нужда от някои неща. Възглавница, одеяло и така нататък.
— Сега ще му позвъня.
— Мога и аз да го направя. — Равик потърси Звънеца. — Това е мъжка работа.
Портиерът дойде бързо. Носеше още една бутилка коняк.
— Надценявате ни — каза Равик. — Много ви благодаря. Но ние сме от следвоенното поколение. Едно одеяло, една възглавница и един-два чаршафа. Ще остана да спя тук. Навън е много студено и вали силен дъжд. Едва от два дни съм станал след тежка пневмония. Ще го направите ли?
— Разбира се, господине. Така си и мислех.
— Добре. — Равик запали цигара. — Ще изляза малко в коридора. Да погледам обувките пред вратите. Това отдавна ми е любимо занимание. Няма да избягам — каза той, като забеляза изражението на Жоан Маду. — Не съм целомъдреният Йосиф. Пък и няма да зарежа тук палтото си.
Портиерът се върна с исканите вещи. Спря се внезапно, когато видя Равик в коридора. Лицето му светна.
— Рядко ще видиш подобно нещо — каза той.
— И аз рядко го върша. Само на рождени дни и на Коледа. Дайте ми нещата. Аз ще ги занеса. Какво е това?
— Грейка, господине, нали сте боледували от пневмония.
— Чудесно. Но аз топля дробовете си с коняк. — Равик извади няколко банкноти от джоба си.
— Сигурно нямате пижама, господине. Аз ще ви донеса.
— Благодаря, братко — каза Равик, като погледна стареца. — Сигурно ще ми е малка.