— Напротив, непременно ще ви стане. Съвсем нова. Между нас казано, един американец ми я подари навремето. Подарък му била от една дама. А аз не нося пижами. Спя с нощница. Затова е съвсем нова, господине.
— Добре, донесете да я видя.
Равик почака в коридора. Пред вратите имаше три чифта обувки. Един чифт високи обувки с ластик отстрани. Откъм вратата, пред която бяха поставени, се чуваше ужасно хъркане. Другите два чифта бяха едни тъмнокафяви мъжки половинки и дамски лачени обувки с високи токове и каишки. Тези два чифта бяха оставени пред една врата и изглеждаха странно самотни, при все че бяха заедно.
Портиерът донесе пижамата. Беше наистина великолепна. Синя изкуствена коприна на златни звезди. Равик я разгледа мълчаливо. Разбираше американеца.
— Великолепно, нали? — попита гордо портиерът.
Пижамата беше нова. Още в кутия от магазина „Лувър“, откъдето бе купена.
— Жалко — каза Равик. — Бих желал да видя дамата, която я е избрала.
— Можете да вземете пижамата за тая нощ, господине. Без да я купувате.
— Колко ви дължа?
— Колкото обичате.
— Не сте ли французин?
— Французин съм. От Сен Назер.
— Тогава американците са ви развалили. А пижамата струва и повече.
— Радвам се, че ви хареса, господине. Лека нощ. Утре ще я взема от госпожата.
— Лично ще ви я предам утре заран. Събудете ме в седем и половина. Но почукайте тихо. Ще ви чуя. Лека нощ.
— Погледнете — каза Равик на Жоан Маду, като й показа пижамата. — Като Дядо Коледа. Този портиер е истински магьосник. Но ще я облека. За да станеш смешен, не трябва само смелост, но и липса на стеснителност.
Той постла одеялата на кушетката. Все едно му беше дали ще нощува в хотела, или тук. В коридора бе открил една сносна баня, а от портиера бе получил нова четка за зъби; останалото нямаше значение. Жената беше за него нещо като пациент.
Наля коняк в една водна чаша и я сложи до леглото заедно с една от донесените от портиера малки чаши.
— Мисля, че това ще ви е достатъчно — каза той. — Така ще е по-добре, вместо да ставам и да ви наливам. А бутилката и другата чаша ще взема при себе си.
— Малката чаша не ми трябва. Мога да пия направо от другата.
— Още по-добре.
Равик се настани на кушетката. Доволен беше, че жената не се интересуваше дали му е удобно. Постигнала беше това, което желаеше, и, слава Богу, не му се натрапваше с излишни грижи.
Той напълни чашата си и остави бутилката на пода.
— Наздраве.
— Наздраве. И благодаря.
— Така стана по-добре. Никак не ми се щеше да излизам в този дъжд.
— Още ли вали?
— Да.
Лекото почукване на дъжда нарушаваше тишината — сякаш нещо сиво, нерадостно и неопределено, нещо по-тъжно от самата скръб, един далечен, неясен спомен искаше да влезе, тласкан от някаква безкрайна вълна, която се опитваше да отнесе и зарови отново онова, което бе заличила и забравила на някакъв далечен остров — частица човечност, светлина и размисъл.
— Нощ само за пиене.
— Да… но ужасна, ако си сам.
Равик замълча за миг. После каза:
— Трябва да свикнем. Всичко, което по-рано ни даваше сили, вече е унищожено. Ние сме се разпиляли сега като стъклени мъниста на скъсан гердан. Няма за какво да се хванеш. — Той наля отново чашата си. — Като момче една нощ спах на една ливада. Беше през лятото и небето беше съвсем ясно. Преди да заспя, видях на хоризонта „Орион“, застанал точно над мене. Не мога да забравя това. Учил бях, че земята е планета и се върти. Знаех го обаче от книгите и както става в такива случаи, не се бях замислял много. Тогава почувствах за пръв път, че това е истина. Усетих как земята мълчаливо лети в безкрайните простори. Почувствах го така осезателно, че просто понечих да се хвана за нещо, за да не изхвръкна при летенето й. Това чувство се дължеше вероятно на внезапното пробуждане от дълбокия сън, когато погледнах към безкрайното, променено небе. Лишен за миг от опората на спомена и навика, изведнъж ми се стори, че земята не е така твърда, и оттогава тя за мен си остана такава.
Той изпи чашата си.
— Това прави живота ни в някои отношения по-труден, а в много други — по-лек. — Погледна към Жоан Маду. — Не знам дали ви се спи. Ако сте уморена, просто не ми отговаряйте.
— Не съм се изморила още, но скоро ще стане и това. В съзнанието ми има още нещо будно. Будно и студено.
Равик остави бутилката на пода до кушетката. От топлината на стаята в него бавно проникваше мрачна умора. Появиха се призраци. Запляскаха с криле. Странна стая, нощ, а навън дъждът чукаше монотонно като далечни барабани — една колиба с малка искрица светлина на ръба на хаоса, едно пламъче сред безсмислената пустиня, едно непознато лице, което говори…