— Мари отиде първа там. Една седмица, не, десет дни по-рано.
— И вие отидохте там, при все че знаехте какво се случи с нея?
Люсиен вдигна рамене.
— Какво да правя? Трябваше да рискувам. Не познавах никой друг. Какво щях да правя с дете? — Тя погледна през прозореца. На отсрещния балкон стоеше един мъж по тиранти, с разпънат чадър в ръка. — Колко време още трябва да стоя тук, докторе?
— Около две седмици.
— Още две седмици ли?
— Не е много време. Защо питате?
— Защото струва много пари…
— Ще успеем да намалим може би с няколко дни.
— Мислите ли, че бих могла да платя на части? Аз нямам достатъчно пари. Скъпо е — всеки ден по тридесет франка.
— Кой ви каза това?
— Сестрата.
— Коя? Сигурно Йожени.
— Да. Тя каза, че операцията и превръзките се плащат отделно. Много ли струват те?
— Вие сте платили вече за операцията.
— Сестрата каза, че не е достатъчно.
— Сестрата не знае, Люсиен. По-добре ще е да попитате доктор Вебер.
— Бих искала да науча това по-скоро.
— Защо?
— За да пресметна колко време трябва да работя за изплащането. — Люсиен погледна ръцете си. Пръстите й бяха тънки и избодени. — Имам да плащам и наем за един месец. Постъпих тук на тринадесети. Бих могла да напусна стаята си на петнадесети. А сега ще трябва да платя за цял месец. За нищо.
— Няма ли кой да ви помогне?
Люсиен вдигна глава. Лицето й сякаш се състари изведнъж с десет години.
— Сам знаете тия неща, докторе. Той се разсърди. Не знаел, че съм толкова невежа — иначе нямало да се залови с мене.
Равик кимна. Това не беше нещо ново за него.
— Слушайте, Люсиен — каза той, — ще се опитаме да вземем нещо от жената, която е извършила аборта. Тя е виновна. Трябва да ми кажете само името й.
Девойката подскочи. Цялото й същество бе нащрек.
— Полиция ли? Не. В такъв случай и аз ще изгърмя. — Без полиция. Само ще я сплаша.
Люсиен се засмя горчиво.
— Нищо няма да получите по тоя начин от нея. Тя е коварна жена. Трябваше да й платя триста франка, и то за… — Тя поправи кимоното си. — Някои хора просто нямат късмет — каза без никакво примирение, като че говореше за другиго, а не за себе си.
— Напротив — възрази Равик. — Вие имахте голям късмет.
Той видя Йожени в операционната, където лъскаше никелирани инструменти. Това беше една от страстите й. Беше така погълната от работата си, че не го забеляза, като влезе.
— Йожени! — каза той.
Тя се обърна изненадано.
— О, вие ли сте? Винаги ли трябва да плашите хората?
— Не мисля, че съм толкова важна личност, та да мога да плаша. А вие не трябва да плашите пациентите с приказките си за хонорари и цени.
Йожени се изправи, но продължаваше да държи в ръка кърпата, с която лъскаше.
— Онази уличница, естествено, веднага е издрънкала.
— Слушайте, Йожени — каза Равик, — има много повече уличници между жените, които не са спали никога с мъже, отколкото между тия, които изкарват по тоя тежък начин хляба си. Да не говорим за омъжените. Освен това девойката не е дрънкала. Вие сте отровили чисто и просто деня й. Това е всичко.
— Какво от това? Много чувствителна, а води такъв живот.
„Всезнаещ нравствен катехизис — помисли Равик. — Противна лъжедобродетел, какво разбираш ти от отчаянието на тази малка шапкарка, отишла храбро при същата акушерка, която е погубила приятелката й, в същата болница, където тя е умряла, и която може да каже само: «Какво друго бих могла да сторя?» из «Как ще мога да платя?»“
— Трябва да се омъжите, Йожени. — Добави той. — За някой вдовец с деца. Или за собственик на погребално бюро.
— Господин Равик — възрази с достойнство сестрата, — ще бъдете ли любезен да не се занимавате с частния ми живот? В противен случай ще трябва да се оплача на доктор Вебер.
— И без това го правите цял ден. — Равик видя с удоволствие две червени петна по бузите й. — Защо набожните хора толкова рядко са почтени, Йожени? Най-добри са циниците, а най-непоносими — идеалистите. Не ви ли е накарало това да се замислите?
— Не, слава Богу.
— Така си и мислех. Сега отивам при децата на греха. В „Озирис“. Казвам това, в случай че доктор Вебер има нужда от мен.
— Не смятам, че доктор Вебер ще има нужда от вас.
— Целомъдрието не е винаги израз на прозорливост. Възможно е и да му потрябвам. В „Озирис“ ще бъда до пет часа. След това ще отида в хотела.
— Хубав хотел е тази еврейска дупка!
Равик се обърна.
— Всички бежанци не са евреи, Йожени. И всички евреи дори не са евреи. А някои са такива без човек и да подозира това. Познавах един негър-евреин. Беше ужасно саможив. Единственото нещо, което обичаше, беше китайска кухня. Такъв е животът.