Вдигна към Равик измъчения си поглед и направи безуспешен опит да се усмихне. След това тръгна в мъглата и дъжда без колебание, с безшумни стъпки.
Равик остана за миг неподвижен. „По дяволите“ — промърмори учудено и нерешително. Не разбра как се случи, нито защо — дали поради отчаяната усмивка или погледа, или пустата улица, или нощта, — но почувства, че не може да изостави тая жена, заприличала му там в мъглата на загубено дете.
Той я последва. И каза намусено:
— Елате с мен. Ще ви намеря място.
Стигнаха до „Етоал“. Площадът се разстилаше пред тях огромен и безкраен във влажната сивота. Мъглата стана още по-гъста, така че изхождащите от площада улици не се виждаха вече. Пред тях беше само просторният площад с пръснатите замъглени слънца на уличните лампи и монументалната каменна арка, която се извисяваше в мъглата, като че поддържаше мрачното небе и закриляше слабата самотна искрица на гроба на Незнайния воин, наподобяващ в нощната самота последния гроб на човечеството.
Пресякоха площада. Равик вървеше бързо. Беше толкова уморен, че не можеше да мисли. Зад себе си чуваше тихите стъпки на жената, която го следваше мълчаливо с наведена глава, мушнала ръце в джобовете — слабо, чуждо пламъче живот; и изведнъж, в нощната самота на площада той я почувства страшно близка, при все че не знаеше нищо за нея, а може би именно поради това. Тя му беше чужда, също така чужда, както се чувстваше той навред; това именно ги сближаваше някак странно, много повече от всякакви приказки или от убийствената сивота на времето.
Равик живееше в малък хотел в една странична улица отвъд авеню Ваграм, зад площад „Де Тери“. Хотелът беше съвсем порутен. Единственото ново бе надписът: Хотел „Интернационал“.
Той позвъни.
— Има ли свободна стая? — попита той момчето, което им отвори.
Момчето го погледна сънливо и промърмори:
— Портиерът не е тук.
— Виждам. Питам те, има ли свободна стая?
Момчето вдигна безпомощно рамене. То видя, че Равик е с жена; но не можеше да разбере защо иска друга стая. Доколкото му беше известно, жени не се водеха, за да ги настанява човек в друга стая.
— Госпожата е заспала. Ще ме изхвърли, ако я събудя — каза то, като се потърка с крак.
— Добре. Тогава ще видим сами.
Равик даде бакшиш на момчето, взе ключа си и тръгна към горния етаж, последван от жената. Преди да отключи своята врата, той погледна съседната. Пред нея нямаше обувки. Почука два пъти. Никакъв отговор. След това натисна полека дръжката на вратата. Стаята беше заключена.
— Вчера бе още свободна — промълви той. — Ще опитаме от другата страна. Хазайката трябва да я е заключила, за да не избягат дървениците.
Той отключи стаята си.
— Седнете за минута — каза Равик, като й посочи червения диван. — Ей сега ще се върна.
След това отвори балконската врата, излезе на тесен железен балкон, прескочи през парапета в съседния и се опита да отвори вратата. Тя също беше затворена. Той се върна разочарован.
— Безполезно е. Не мога да ви намеря друга стая тук.
Жената седеше на края на дивана.
— Мога ли да поседя още малко?
Равик я погледна отблизо. Лицето и беше смазано от умора. Изглеждаше неспособна да стане отново.
— Можете да останете — каза той.
— Само минута…
— Можете и да поспите тук. Това е най-лесното. Жената като че не го чу. Бавно, почти несъзнателно поклати глава.
— Би трябвало да ме оставите на улицата. Сега мисля, че не бих могла…
— И аз мисля същото. Може да пренощувате тук. Така ще е най-добре за вас. А утре ще видим какво ще правим.
— Не бих искала… — започна жената, като го погледна.
— Боже мой — каза Равик, — не ми пречите. Не за пръв път някой ще нощува тук, защото няма къде да отиде. Това е хотел за бежанци. Легнете на кревата, а аз ще спя на дивана. Свикнал съм.
— Не, ще си остана, където съм. Достатъчно е да мога да поседя така.
— Добре, както обичате.
Равик свали палтото си и го остави на закачалката. След това взе от леглото едно одеяло и една възглавница и постави стол до дивана. От банята донесе хавлия, която сложи на стола.
— Това мога да ви дам — каза той. — Ако искате, вземете си и пижама. В скрина са. Няма да се занимавам повече с вас. Може да влезете в банята. Аз имам още малко работа тук.
Жената поклати отрицателно глава.
Равик застана пред нея.
— Но трябва да свалите шлифера си — каза той. — Съвсем е мокър. Дайте ми шапката си.
Тя му ги подаде. Той сложи възглавницата в ъгъла на дивана.