— Какъв дъжд! — каза тя. — Напуснах Виена в дъжд, пробудих се в Цюрих, пак — дъжд. А сега и тук… — Тя спусна отново завесите. — Не знам какво ми е. Струва ми се, че остарявам.
— Всеки мисли така, докато е още млад.
— Но с мен е друго. Разведох се едва преди две седмици. Би трябвало да се радвам. А съм уморена. Всичко се повтаря, Равик. Защо?
— Нищо не се повтаря. Ние просто се повтаряме. Това е всичко.
Тя се усмихна и седна на канапето до изкуствената камина.
— Добре, че дойдох тук — каза тя. — Виена се е превърнала в казарма. Безутешна. Смазаха я германците. А заедно с тях и австрийците. Да, Равик, и австрийците. Аз мислех, че австриец-националсоциалист — това е противоречие на природата. Но ги видях с очите си.
— Не е чудно, Кейт. Властта е най-заразителната болест.
— И най-обезобразяваща. Затова поисках развод. Този очарователен безделник, за когото се омъжих преди две години, стана изведнъж ревящ есесовец, който накара стария професор Бернщайн да мие улиците, а той седи до него и се смее. Същият Бернщайн, който го излекува преди една година от възпаление на бъбреците. Предлогът беше, че е взел много пари. — Кейт Хегстрьом сви устни. — Аз ги дадох, а не той.
— Радвайте се, че сте се отървали от него.
— Поиска ми двеста и петдесет хиляди шилинга, за да се съгласи на развод.
— Евтино — каза Равик. — Всичко, което може да се уреди с пари, е евтино.
— Но не получи нищо. — Кейт Хегстрьом вдигна тясното си лице с фини очертания на камея [Фин скъпоценен или полускъпоценен камък, изработен релефно — Б. пр.]. — Казах му какво мисля за него, за партията и за фюрера му — казах, че отсега нататък открито ще говоря за това. Той ме заплаши с гестапо и концентрационен лагер. Аз му се изсмях. Все още съм американка и под закрилата на нашето посолство. Нищо не може да ми се случи, но не е сигурно дали той няма да пострада, защото е бил женен за мен. Тя се смя. — Това не бе му минавало през ум. След като му го припомних, престана да се занимава с мене.
„Посолство, защита, закрила“ — помисли Равик. Всичко това беше като сън от някакъв друг свят.
— Чудя се как Бернщайн може още да практикува — каза той.
— Вече не може. Той ме прегледа тайно при първия кръвоизлив. Слава Богу, че не мога да имам дете. Дете от националсоциалист.
Тя потрепера. Равик стана.
— Трябва да си тръгвам. Вебер ще ви прегледа още веднъж следобед. Проформа.
— Знам. И все пак… този път се страхувам.
— Но, Кейт, не ви е за пръв път. Сега работата дори е по-лека от апендикса, който ви махнах преди две години. — Равик я прегърна леко през рамото. — Вие бяхте първата пациентка, която оперирах тук. А това е нещо като първа любов. Ще бъда много внимателен. Освен това вие сте ми талисман. Носите ми щастие и искам и за в бъдеще да е така.
— Да — каза тя и го погледна.
— И така, довиждане, Кейт. Ще дойда да ви взема в осем вечерта.
— Довиждане, Равик. Сега ще отида да си купя вечерна рокля от „Монбоше“. Трябва да се отърся от тази умора. И от чувството, че съм обвита в паяжина. Виена… — каза с горчива усмивка тя. — Този град-мечта…
Равик слезе с асансьора и мина през хола покрай бара. Там имаше няколко американци. На една маса в средата имаше огромен букет червени гладиоли. Сивата разсеяна светлина, която идваше отвън, им придаваше цвят на стара кръв и човек забелязваше, че са свежи едва когато се приближи до тях.
На втория етаж на хотел „Интернационал“ цареше голямо оживление. Няколко стаи бяха отворени, камериерът и камериерката тичаха насам-натам, съдържателката ръководеше всичко от коридора. Равик се качи по стълбите.
— Какво става тук? — попита той.
Съдържателката беше едра жена с огромен бюст и малка глава с къси черни къдри.
— Испанците си отидоха — каза тя.
— Знам. Но защо толкова късно чистите стаите?
— Защото ни трябват за утре сутринта.
— За нови бежанци от Германия ли?
— Не. От Испания.
— От Испания ли? — попита Равик, без да разбере отначало какво иска да му каже. — Защо? Нали току-що напуснаха.
Съдържателката го погледна с блестящите си черни очи и се усмихна. Усмивка, която издаваше едновременно осведоменост и горчива ирония.
— Другите се връщат — каза тя.
— Кои други?
— Опозицията, естествено. Винаги е така. — Тя извика нещо на девойката, която чистеше. — Ние сме стар хотел — продължи после с известна гордост. — Клиентите ни се връщат с удоволствие. Чакат да се освободят някогашните им стаи.
— Кои стаи? — попита учудено Равик. — Кой чака?