— Господата от опозицията. Повечето от тях са били вече тук. Някои естествено междувременно са загинали. Но останалите чакаха в „Биариц“ и „Сен Жан де-Люз“, докато се освободиха стаи при нас.
— Кога са били тук?
— Господин Равик! — съдържателката беше изненадана, че не я разбра веднага. — То се знае, докато Примо де Ривера беше диктатор в Испания. Трябвало е да избягат и живееха тук. Когато Испания стана република, те си отидоха, а местата им тук се заеха от монархистите и фашистите. Сега те си отидоха, а републиканците се връщат. Тези, които са живи.
— Вярно, не бях помислил за това — каза Равик. Съдържателката погледна в една от стаите. Над леглото бе окачен цветен портрет на бившия крал Алфонс.
— Свали го, Жан — извика тя.
Девойката донесе портрета.
— Остави го ей там! — Съдържателката облегна портрета до стената вдясно и тръгна нататък. В съседната стая имаше портрет на генерал Франко. — Свали и този! И го сложи при другите.
— Защо испанците не са си взели портретите?
— Емигрантите рядко вземат портрети, когато се връщат — обясни съдържателката. — В чужбина те са нещо като утеха. Никой няма нужда от тях обаче в родината си. Освен това рамките са неудобни за пренасяне, а и стъклата много лесно се чупят. Затова си остават почти винаги в хотелите.
Тя прибра в коридора още два портрета на дебелия генерал Франко, един на Алфонс и един по-малък на Гуепо де Лано.
— Иконите може да останат — реши тя, когато намери една Мадона. — Светците са неутрални.
— Не винаги. — каза Равик.
— Бог печели винаги в тежки времена. Аз съм виждала тук и безбожници дори да се молят. — Съдържателката поправи бюста си с енергично движение. — Не сте ли се молили някога, когато сте изпадали в беда?
— Разбира се. Аз не съм безбожник. Но не и дълбоко верующ.
Камериерът се качи по стълбите и мъкнеше по коридора цял куп портрети.
— Нова украса ли? — попита Равик.
— Разбира се. В нашия занаят човек трябва да е тактичен. Така се печели добро име. Особено при нашите посетители, които, мога да ви уверя, са чувствителни към тия неща. Едва ли може да се предположи, че някой ще се чувства удобно в стая, където най-големият му враг го гледа гордо от златна рамка. Не съм ли права?
— Сто на сто.
Съдържателката се обърна към камериера:
— Остави тия портрети тук, Адолф. Или не, нареди ги по-добре срещу светлината, до онази стена, един до друг, за да може да се виждат.
Камериерът изръмжа и се наведе да приготви изложбата.
— Какво ще окачите сега тук? — попита любопитно Равик. — Елени, пейзажи, вулканът Везувий и тем подобни ли?
— Само ако не ми стигнат старите портрети.
— Кои стари?
— Тези, които оставиха господата, когато заминаха да поемат властта. Ето ги там.
Тя посочи към лявата стена на коридора. Камериерът бе наредил новите портрети срещу извадените от стаята. Имаше два портрета на Маркс, три на Ленин (единият от които бе наполовина облепен с хартия), един на Троцки, няколко гравюри на Негрин и други портрети на водачи-републиканци в Испания. Те бяха невзрачни и не така лъскави и накичени като пищната редица вдясно, от която гледаха Алфонс, Примо и Франко. Две философии се гледаха мълчаливо в слабо осветения коридор, а между тях — съдържателката-французойка с цялата опитност, такт и иронична мъдрост на своята раса.
— На времето аз запазих тия неща — каза тя, — когато господата заминаха. В наше време правителствата не траят дълго. Виждате, че съм имала право — сега ми са добре дошли. В нашия занаят човек трябва да е предвидлив.
Тя разпореди къде да бъдат окачени портретите. Троцки бе върнат обратно. Не беше много сигурна как стоят нещата с него. Равик разгледа снимката на Ленин, върху която имаше залепена хартия. Остърга част от хартията около главата му и от изчистеното място се показа друга глава — на Троцки, гледащ усмихнато Ленин. Сигурно е била залепена от някой привърженик на Сталин.
— Гледайте — каза Равик, — тук е скрит още един Троцки. От доброто старо време на приятелството и братството.
Съдържателката взе снимката.
— Можем да я хвърлим. Няма никаква стойност. Едната й половина оскърбява непрекъснато другата. — Тя я подаде на камериера. — Запази само рамката, Адолф. Тя е от хубаво дърво.
— Какво ще правите с другите? — попита Равик. — С тези на Алфонс и Франко?
— Ще ги прибера в мазето. Не се знае дали някой ден няма пак да потрябват.
— Сигурно е интересно човек да разгледа вашето мазе. Истински мавзолей. Имате ли и други портрети там?
— Разбира се, имаме руски — няколко обикновени портрета на Ленин в картонена рамка, както и портрети на последния цар. Останаха ни от починали в хотела руснаци. Между тях една великолепна картина с маслени бои и тежка позлатена рамка. От един господин, който се самоуби. Имаме и италиански картини. Два портрета на Гарибалди, трима крале и една малко повредена снимка на Мусолини, изрязана от вестник, от времето, когато като социалист е бил в Цюрих. Тя е интересна само като антика. Никой не би желал да я види окачена.