— Кръвното налягане?
— Сто и двадесет.
— Добре. — Равик погледна Кейт Хегстрьом, която лежеше на операционната маса с отпусната глава в положение на Тренделенбург. — Трябваше да знае. Да ни даде съгласието си. Не може така на своя глава. Или защо пък не?
— Съгласно закона не можем. От друга страна… вече започнахме.
— Трябваше да го направим. Но можеше да извършим кюртажа без разрез на корема. А това е съвсем друга операция. Изваждането на матката не е кюртаж.
— Струва ми се, че тя напълно ви се доверява, Равик.
— Не знам. Може би. Но дали би се съгласила… — Той намести с лакът гумената престилка. — Както и да е… ще се опитам да продължа. Тогава ще решим дали се налага хистеректомия. Йожени, скалпел!
Той продължи разреза по пъпа и клампира малките кръвоносни съдове. На по-големите направи лигатури, взе друг скалпел, разряза жълтата фасция, отпрепарира мускулите под нея с тъпата страна на скалпела, след това повдигна перитонеума, отвори го и го защипа.
— Екартьора!
Асистиращата сестра го бе приготвила. Тя сложи веригата с тежестта между краката на Кейт Хегстрьом и я закачи на предварително сложената плочка.
— Изолационни компреси!
Той сложи влажните, топли компреси, отвори коремната кухина и вкара внимателно форцепса. После вдигна глава:
— Погледнете тук, Вебер! И тук — широкия лигамент! Тази твърда и плътна маса! Невъзможно е да работим с кохеровите щипци. Много надълбоко е стигнало.
Вебер погледна посоченото място.
— Вижте и тук — каза Равик. — Няма да можем да клампираме артериите. Много са крехки. И тук е достигнал. Безнадеждно…
Той извади внимателно едно късче от болната тъкан. — В лабораторията ли е Боасон?
— Да — каза сестрата. — Телефонирах му. Той чака.
— Добре. Занесете му това. Ще изчакаме за резултата. Няма да му отнеме повече от десет минути.
— Кажете му да телефонира — каза Вебер, — щом свърши. Ще изчакаме резултата.
Равик се изправи.
— Как е пулсът?
— Деветдесет и пет.
— А кръвното налягане?
— Сто и петнадесет.
— Добре. Вече няма какво да мислим дали е трябвало да я питаме, или не, Вебер. Нищо не може да се направи.
Вебер кимна.
— Ще я затворим — каза Равик. — Ще извадим само плода. Ще я затворим и после нито дума.
Той застана за миг и погледна откритото тяло под белите чаршафи. Те изглеждаха още по-бели на ослепителната светлина, като пресен сняг, под който зееше червеният кратер на откритата рана. Кейт Хегстрьом, тридесет и четири годишна, капризна, стройна, обгоряла от слънцето, жизнерадостна и… осъдена на смърт от тази незнайна и невидима болест, която разрушава органите й.
Той се наведе отново над тялото.
— Трябва все пак да…
Детето. Един несъзнателен сляп живот се развиваше в това разлагащо се тяло. Осъден заедно с него на смърт. Сучещ жадно животворните му сокове. Обладан от инстинкта да се развива, да се превърне в нещо, което един ден ще играе в градини, ще стане инженер, свещеник, войник, убиец, човек, което ще иска да живее, да страда, да бъде щастливо и да рухне… Инструментът се плъзна внимателно по невидимата стена, намери връзката, разкъса я предпазливо, отдели го… край на всичко. Край на неосъзнатия кръговрат, на неиздишаното дихание, на неизживяните радости, страдание, стремежи. Само късче мъртва бледа плът и съсирена кръв.
— Няма ли още резултат от Боасон?
— Още не. Всеки миг вече трябва да се обади.
— Може да почакаме още няколко минути.
Равик отстъпи назад.
— А пулсът?
Той погледна очите на Кейт Хегстрьом. Те бяха отворени и тя го гледаше не с изцъклен поглед, а като че го вижда и знае всичко. Той помисли за миг, че е в съзнание. Направи стъпка напред и се спря. Невъзможно! Случайно е! Трябва да е от светлината.
— Как е пулсът?
— Сто. Кръвно налягане сто и двадесет. Спада.
— Време е — каза Равик. Боасон трябваше вече да се обади.
Телефонът глухо иззвъня. Вебер погледна към вратата. Равик не вдигна глава. Чакаше. Чу отварянето на вратата. Сестрата влезе.
— Да — каза Вебер, — рак.
Равик кимна и продължи да работи. Извади форцепса, инструментите и компресите. Повдигна екартьора и го откачи. До него Йожени броеше инструментите. Той започна да шие. Леко, методично, съсредоточено и без да мисли. Гробът се затвори. Заши отделните слоеве един след друг. Клампира кожата и се изправи.
— Готово.
Йожени натисна педала, за да постави операционната маса в хоризонтално положение, и зави Кейт Хегстрьом. „Завчера — «Шехеразада» — помисли Равик, рокля от «Монбоше», били ли сте някога щастлив? Често; страх ме е, обикновена операция; циганите свирят.“ Той погледна часовника над вратата. Дванадесет. Обед е. Сега навън канцеларии и фабрики разтварят врати и здравите хора тръгват. Двете сестри изкараха носилката от операционната зала. Равик извади гумените ръкавици, отиде до умивалнята и почна да се мие.