— Господинът има лоша памет — каза Жоан Маду на келнера. — Той е майстор по забравянето, както вие по незабравянето.
Равик вдигна глава. Тя го погледна. Той се усмихна и каза:
— Може би не чак толкова. А сега да опитаме калвадоса. Наздраве.
— Наздраве.
Келнерът продължаваше да стои до тях.
— Това, което забравяме, господине, ни липсва по-късно в живота — обясни той. Явно не смяташе разговора за приключен.
— Правилно. А това, което не забравяме, превръща живота ни в ад.
— Не и моя. Той е свършен. Как може такъв живот да се превърне в ад?
— Именно заради това, братко — каза Равик и го погледна. — Но вие сте щастлив човек. Не само артист. От същия калвадос ли е? — обърна се той към Жоан Маду.
— По-хубав е.
Той я погледна. Топлина обля челото му. Разбираше какво иска да каже Жоан и точно това го обезоръжаваше. А тя, изглежда, не се интересуваше от ефекта на думите си. Седеше в празната зала, сякаш е съвсем сама. Светлината на голите електрически крушки беше безмилостна. Осветени от нея, две проститутки, седнали малко настрана, приличаха на баби. Само Жоан Маду не се промени. Бе същата както в полумрачния нощен локал. Светло лице с хладно изражение, което не пита, а просто присъства и чака. „Празно лице — помисли Равик, — лице, на което и най-лекият полъх на вятъра може да промени изражението. Какво ли можеш да откриеш в него? Беше като хубава, празна къща, която чака да наредят картините и килимите. Не се знае какво ще излезе — палат или вертеп. Всичко зависи от този, който ще я подреди. Колко ограничено е в сравнение с това всичко, което е претрупано и носи своята маска…“
Той забеляза, че чашата й е празна.
— Моите поздравления — каза той. — Това беше голям калвадос. Искате ли още един?
— Да, ако имате време.
„Защо да нямам време?“ — помисли си. След това си спомни, че го бе видяла миналия път с Кейт Хегстрьом. Вдигна глава. Лицето й не издаваше нищо.
— Имам време. Утре в девет часа сутринта имам операция. Нищо друго.
— Ще можете ли да я направите, ако стоите толкова до късно?
— Да. Какво от това. Свикнал съм вече. Пък и нямам операции всеки ден.
Келнерът наля отново чашите. С бутилката донесе и пакет цигари, които остави на масата. Пакет „Лоран“, зелени.
— Такива поръчахте миналия път, нали? — обърна се тържествуващо към Равик.
— Нямам понятие. Вие помните по-добре. Вярвам ви.
— Прав е — каза Жоан Маду. — „Лоран“, зелени бяха.
— Виждате ли? Госпожата има по-добра памет от вас.
— Не се знае още, но както и да е. Цигарите ще ни потрябват.
Равик отвори пакета и й предложи да си вземе.
— В същия хотел ли сте? — попита.
— Да. Само че наех по-голяма стая.
В бистрото влязоха няколко шофьори. Седнаха на съседната маса и започнаха шумно да разговарят.
— Да си ходим ли? — попита Равик.
Тя кимна. Той повика келнера и плати.
— Наистина ли не трябва да се връщате в „Шехеразада“?
— Не.
Взе палтото й. Тя не го облече, а само го наметна.
Беше евтино кожено палто от норка, вероятно имитация; но на нея й стоеше добре. „Евтина дреха е само тази, която не се носи със самоувереност“ — помисли Равик. Какви евтини палта от скъпи кожи бе виждал.
— Ще ви придружа до хотела — каза той, когато излязоха навън под лекия дъжд.
Тя се обърна бавно към него.
— Няма ли да отидем у теб?
Лицата им бяха съвсем близо едно до друго, нейното извърнато нагоре, към него. Светлината на лампата пред входа го осветяваше. По косата й блещукаха ситни капчици дъжд.
— Добре — отвърна той.
Едно такси се приближи и спря. Шофьорът почака малко. После изцъка с език, превключи шумно и колата отмина.
— Знаеш ли, че аз те чаках! — каза тя.
— Не.
Очите й блестяха в светлината на уличната лампа. Погледът му потъваше в тях като в бездна.
— Струва ми се, че днес те виждам за пръв път — каза той. — Ти не си вече онази жена.
— Не, не съм.
— Сякаш миналото не съществува.
— Не. Аз го забравих.
Той почувства лекия полъх на дъха й, устремен невидимо и нежно към него с готовност и доверие — чужд живот и чужда нощ. Почувства изведнъж кръвта си. Тя кипеше, заливаше живота, хилядократно проклинан и благославян, често изгубван и спечелван отново, до преди миг само пуста, безводна, скалиста и безутешна гледка, а сега бликащ от безброй извори, достигащ онзи тайнствен миг, който той вече дори не очакваше. Сега се чувстваше като човек, който за пръв път застава на брега на океана и надигайки се пред очите му, вълните го обливат с нова сила, бяла и лъчезарна.
— Хвани ме — каза тя.
Той я погледна и я прегърна. Раменете й се приближиха към него като кораб, хвърлящ котва в пристанище.