— За главата ви. Ето и един стол, за да не паднете, като заспите. — Той премести стола още по-близо до дивана. — Свалете си обувките сега. Съвсем са мокри, разбира се. Така най-лесно ще се простудите! — Той й свали обувките, извади от скрина един чифт вълнени мъжки чорапи и я обу. — Сега ще ви е по-добре: Човек трябва да си създаде удобства и в най-тежките дни. Това е старо войнишко правило.
— Благодаря — каза жената. — Благодаря.
Равик отиде в банята и пусна крана. Водата шурна в умивалника. Той свали връзката си и се погледна разсеяно в огледалото. Изпитателен поглед от дълбоко хлътналите очи; тясно, уморено до смърт лице, на което само очите придаваха още живот; устни, които изпъкваха на фона на бръчките между носа и устата, а малко над дясното око започваше белег, който свършваше някъде в косата.
Мислите му бяха прекъснати от телефонен звън. „По дяволите.“ Той бе забравил за миг всичко. Понякога настъпваха такива минути на пълна забрава. А жената беше все още в съседната стая.
— Идвам! — извика той. — Уплашихте ли се? — После вдигна слушалката. — Какво? Да. Добре. Да, естествено, веднага, да, разбира се, да. Къде? Добре, идвам веднага. Силно, горещо кафе. Да…
Той остави внимателно слушалката и остана да седи още няколко секунди на облегалката на дивана.
— Трябва да изляза — каза той — още сега. Жената стана веднага. Но залитна и се опря на стола.
— Не, не… — Равик се почувства за миг трогнат от покорната й готовност. — Можете да останете. Легнете да поспите. Аз ще отсъствам час-два, не знам колко време точно. Останете тук.
Той облече палтото си. Изведнъж го стрелна една мисъл, но я забрави веднага. Жената сигурно нямаше да открадне нищо. Не изглеждаше такава. Той познаваше много добре тоя тип. А нямаше и нищо особено за крадене.
Беше вече на вратата, когато тя го попита:
— Не мога ли да дойда с вас?
— Невъзможно. Стойте тук. Вземете, каквото ви трябва. Легнете на кревата, ако искате. Ей там има коняк. Легнете да поспите…
Той се обърна.
— Не гасете светлината — каза неочаквано и бързо жената.
Равик свали ръка от електрическия ключ.
— Страхувате ли се? — попита той.
Тя кимна.
Той посочи ключа.
— Заключете вратата след мене, но извадете ключа. Долу има друг ключ, с който ще мога да си отворя.
Тя поклати глава:
— Не, не е това. Но, моля ви, не гасете лампата.
— Разбирам — каза Равик, като я погледна изпитателно. — Всъщност нямах намерение да я загася. Нека свети. Това чувство ми е познато. И аз съм го изпитвал.
На ъгъла на улица „Де з’Акасиа“ той взе такси.
— Карайте на улица „Лористон“. Бързо.
Шофьорът зави и тръгна по авеню „Карно“. Когато пресичаше авеню „Дьо ла гранд Арме“, отдясно изскочи малка двуместна кола. Двете коли щяха да се сблъскат, ако улицата не беше мокра и хлъзгава.
Вместо да спре, двуместната кола профуча на милиметри от радиатора на таксито, стигна до средата на улицата и започна да се върти там като пумпал. Беше малка кола „Рено“. В нея седеше мъж с очила и черна мека шапка. При всяко завъртане на колата можеше да се зърне възмутеното му и пребледняло лице. Колата спря най-после точно пред арката, сякаш пред огромните врати на ада — едно малко зелено насекомо, от което заканително се подаваше към нощното небе един блед юмрук.
— Вижте го как кара този — каза шофьорът, обръщайки се назад.
— Защо пък? — попита Равик.
— И каква шапка има само! За къде се е забързал толкова посред нощ?
— Но той е прав. Движи се по главната улица. Защо ругаете тогава?
— Прав е, разбира се. Затова именно и ругая.
— А какво щяхте да правите, ако той бе виновен?
— Пак щях да си ругая.
— Изглежда, че от това ви олеква.
— Не бих ругал точно така — обясни шофьорът и зави по авеню „Фош“. — Не бих се изненадал толкова. Нали разбирате?
— Не. Карайте по-бавно на пресечките.
— Това именно щях да сторя. Проклета хлъзгавина! Но защо всъщност питате, щом нямате намерение да чуете отговора ми?
— Защото съм уморен — отвърна нетърпеливо Равик. — Защото е късно. И защото, ако искате толкова да знаете, сме искрици, отнесени от незнаен вятър. Хайде, карайте.
— Това е вече друго. — Шофьорът вдигна почтително ръка към шапката си. — Това разбирам.
— Слушайте — каза с известно подозрение Равик. — Руснак ли сте?
— Не. Но чета каквото ми попадне, докато чакам клиенти.
„Нямам късмет днес с руснаците“ — помисли Равик. Той облегна глава назад и помисли: „Кафе. Горещо кафе. Дано да има. Ръцете ми трябва да бъдат съвсем сигурни. Ако не са, Вебер ще трябва да ми направи инжекция. Но ще се оправя.“ Той спусна стъклото на колата и пое бавно и дълбоко нахлулия отвън влажен въздух.