— Уморена съм все още. Но не както преди. Вече не съм така скована, почти нямам болки.
— Малко по-късно ще почувствате. Не много силни. Ще направим всичко възможно, за да са поносими… Но няма да е така, както е сега. Сама знаете…
Тя кимна.
— Оперирали сте ме, Равик…
— Да, Кейт.
— Необходимо ли беше?
— Да.
Той почака. Най-добре беше да изчака въпросите й.
— Колко време ще лежа?
— Няколко седмици.
Тя помълча.
— Мисля, че ще е добре да полежа. Имам нужда от почивка. Много ми дойде. Сега разбирам, чувствах се уморена. Не исках да го призная. Дали се е дължало на болестта?
— Положително.
— Както и това, че имах от време на време неочаквани кръвоизливи?
— И това, Кейт.
— Тогава е добре, че сега имам време. Сигурно е било необходимо. Струва ми се, че не бих могла да стана и да повторя всичко това отново. Не бих могла.
— Не е нужно. Забравете го. Мислете само за близкото бъдеще. За закуската си например.
— Добре — усмихна се леко тя. — Но дайте ми тогава огледалото.
Той й подаде огледалото от нощната масичка. Тя започна да разглежда внимателно лицето си.
— От вас ли са тия цветя, Равик?
— Не. От болницата.
Тя остави огледалото на леглото.
— Болниците не купуват люляк през януари. Най-много астри или нещо подобно. А и освен това не знаят, че люлякът е любимото ми цвете.
— Но тук знаят. Всички ви познават, Кейт. — Равик стана. — Трябва вече да вървя. Към шест часа ще дойда пак да ви видя.
— Равик…
— Да.
Той се обърна. И помисли: „Сега ще ме попита.“ Тя му подаде ръка. И каза:
— Благодаря ви, благодаря за цветята. За грижите. При вас винаги чувствам, че съм в сигурни ръце.
— Добре, Кейт, добре. Но не съм направил нищо особено. А сега поспете, ако можете. Ако имате болки, позвънете на сестрата. Ще оставя при нея успокоително. А следобед ще дойда пак.
— Къде е конякът, Вебер?
— Неприятно ли беше? Ето шишето. Донесете една чаша, Йожени.
Йожени неохотно донесе една чаша.
— Това е напръстник — възмути се Вебер. — Донесете една прилична чаша. Или почакайте. Ще си взема сам. В противен случай може да се преуморите.
— Господин доктор Вебер, не мога да разбера — заяви хапливо Йожени, — защо, щом дойде господин Равик, вие започвате…
— Добре, добре — прекъсна я Вебер. След това наля чаша коняк. — Заповядайте, Равик. Какво ви пита тя?
— Не ме разпитва — каза Равик. — Вярва ми, без да пита.
— Виждате ли — заяви победоносно Вебер, като го погледна, — нали ви казах.
Равик изпи чашата на един дъх.
— Случвало ли ви се е някога да ви благодари пациент, комуто не можете да помогнете?
— Често:
— И да ви вярва изцяло?
— Естествено.
— Какво изпитвате в такива случаи?
— Облекчение — каза учудено Вебер. — Голямо облекчение.
— На мене ми се повръща, чувствам се престъпник.
Вебер се засмя и прибра бутилката.
— Повръща ми се — повтори Равик.
— Това е първото човешко чувство, което откривам у вас — намеси се Йожени. — Като се изключи, разбира се, начинът, по който го изразявате.
— Вие не сте откривател, Йожени, а медицинска сестра, често забравяте това — забеляза Вебер. — Въпросът е уреден, Равик, нали?
— Да. Засега.
— Добре. Тя казала тази сутрин на сестрата, че иска да замине за Флоренция, щом излезе от болницата. Ще се отървем, значи. — Вебер потърка ръце. — Тамошните лекари ще се грижат по-нататък. Не обичам да имам смъртни случаи в болницата. Накърняват доброто й име.
Равик позвъни на вратата на акушерката, която бе извършила аборта на Люсиен. След доста време му отвори възчерен мъж. Щом видя Равик, задържа вратата и изръмжа:
— Какво желаете?
— Искам да поговоря с госпожа Буше.
— Заета е.
— Няма значение. Ще почакам.
Мъжът се готвеше да затвори вратата.
— Ако не мога да я видя сега, ще дойда след четвърт час — каза Равик, — но вече не сам. А с някой, който непременно ще може да я види.
— Какво значи това? — попита човекът, като го погледна втренчено. — Какво желаете?
— Вече ви казах. Искам да говоря с госпожа Буше. Мъжът се позамисли.
— Почакайте малко — и затвори вратата след себе си.
Равик започна да разглежда очуканата, боядисана с кафява боя врата, ламаринената кутия за писма и кръглата емайлирана табелка с името. Много нищета и страх бяха престъпвали тоя праг. Заради безсмислените закони, които предават толкова човешки същества в ръцете на мошеници вместо на лекари. Така не се повишава раждаемостта. Който не иска деца, намира начин да се отърве от тях независимо от законите. Резултатът от всичко това беше само, че всяка година се опропастяват няколко хиляди майки.