— Не — каза Равик, чувствайки се победен.
— Така и мислех. — Госпожа Буше приличаше сега наистина на едра, охранена котка. — Довиждане, господине. Помислете си за предложението ми. Често съм мислила над това да работя с някой лекар-бежанец.
Равик се усмихна. Той я разбираше. Лекар-бежанец ще бъде винаги и напълно в нейните ръце. Ако се случи нещо, отговорността ще носи той.
— Ще си помисля, госпожо — каза той. — Довиждане.
Той тръгна по тъмния коридор. Зад една врата се чу охкане. Предположи, че стаите са наредени като малки кабинки с легла. Жените могат да прекарат няколко часа там, преди да се завлекат до в къщи.
В хола седеше строен мургав мъж с хубаво подстригани мустачки. Той огледа внимателно Равик. До него седеше Роже. На масата имаше бутилка от същия стар коняк. Щом видя Равик, Роже се опита да я скрие инстинктивно. После се ухили и отпусна ръка.
— Довиждане, докторе — каза той, като показа жълтите си зъби. Изглежда, че бе подслушвал разговора.
— Довиждане, Роже.
На Равик се стори уместно да отговори фамилиарно.
Тази непобедима жена го бе превърнала за половин час от явен враг в съучастник. Затова почувства истинско облекчение, че няма нужда да бъде официален с Роже, у когото имаше все пак учудващо много човечност.
На улицата срещна две девойки. Те гледаха от врата на врата.
— Господине — запита решително едната от тях, — тук ли живее госпожа Буше?
Равик се поколеба. Имаше ли смисъл да каже нещо? Нямаше да помогне. Те щяха да отидат. Освен това той не можеше да им даде друг съвет.
— На третия етаж. Има табелка на вратата.
Светещият циферблат на часовника му блестеше в тъмнината като мъничко изкуствено слънце. Беше пет часът сутринта. Жоан трябваше да дойде в три. Може би ще дойде. А може би е била много уморена и се е прибрала направо в хотела си.
Равик се намести удобно в леглото, за да заспи отново. Но не можа. Лежа дълго буден, загледан в тавана, където червените ивици на светлинните реклами от отсрещния покрив светкаха през равни интервали от време, чувстваше празнота, без да разбере защо. Сякаш топлината на тялото му се изпаряваше бавно през кожата и кръвта му искаше да се опре на нещо, което не бе вече там, и потъваше постепенно в приятно безделие. Той скръсти ръце на тила си и остана неподвижен. Сега знаеше, че не само съзнанието му чака Жоан Маду — чакаха я ръцете му, жилите му и някаква странна, чужда за него нежност.
Той стана, облече халата си и седна до прозореца. Усети върху тялото си топлината на меката тъкан. Халатът беше стар, имаше го от няколко години. Спал бе с него по време на бягствата си, топлил се бе с него през студените испански нощи, когато, пребит от умора, се връщаше от лазарета в бараката. Двадесетгодишната Хуана, която имаше поглед на осемдесетгодишна баба, умря в един разрушен мадридски хотел, завита с тоя халат — с единственото желание да има също такава мека вълнена рокля и да забрави как майка й е била изнасилена, а баща й пребит от бой.
Той се огледа. Стая, няколко куфара, малко вещи, няколко изпокъсани от четене книги — колко малко ти е нужно на този свят. Добре е да не свикваш с много неща, когато живееш така несигурно. Човек или ги изоставя, или ще му ги отнемат. Трябва да е готов всеки ден да тръгне. Затова именно живееше сам — когато човек непрекъснато е на път, не бива да се обвързва с нищо. Нищо не трябва да вълнува сърцето му. Само приключения. Нищо повече.
Погледна леглото. Избеляло, измачкано бельо. Нямаше нищо странно в това, че чака. Често бе чакал жени. Но чувстваше, че е било другояче — просто, ясно и грубо. Понякога и с безименната нежност, която огражда желанието със сияние. Отдавна не бе чакал тъй, както чакаше днес. В сърцето му се бе промъкнало нещо, на което не бе обърнал внимание. Нещо ставаше там. Пробудило ли се беше то? И от кога? Или това бе зовът на миналото, на сините глъбини, който го настигаше като полъх от ливадите, ухаещи на мащерка, като шумолене на тополи и пролетен горски аромат? Той не искаше нищо да притежава. Не желаеше да бъде завладян. Защото бе винаги на път.
Стана и започна да се облича.
Човек трябва да е независим. Всичко започва с малка зависимост. Отначало не я забелязваш. Докато изведнъж се почувстваш уплетен в мрежата на навика. Навик, за който съществуват много имена: едно от тях е любов. Не трябва да се свиква с нищо. Дори с тялото.
Той не заключи вратата. Ако дойде, Жоан няма да го намери. Може да остане, ако иска. За секунда помисли дали да й остави бележка. Но не обичаше да лъже; а не искаше и да каже къде отива.
Върна се към осем часа сутринта. Вървял бе в студа под светлината на уличните лампи и изведнъж се почувства ободрен и освежен. Но щом застана пред хотела, усети отново същото напрежение.