2
В малката операционна зала беше светло като ден. Приличаше на много хигиенична кланица. Тук-там имаше кошчета с окървавен памук, виждаха се пръснати превръзки и тампони, червеното беше крещящ и тържествуващ протест против белотата в тая зала. Вебер седеше в преддверието пред емайлирана желязна маса и пишеше нещо; една сестра изваряваше инструментите. Водата кипеше; лампата издаваше странни съскащи звуци и само тялото на масата лежеше напълно безучастно — вече всичко му беше все едно.
Равик пусна течния сапун по ръцете си и започна да се мие. Миеше се с яростно настървение, като че искаше да си одере кожата.
— По дяволите — промълви той.
Сестрата го погледна възмутено. Вебер вдигна глава.
— Успокойте се, сестра Йожени. Всички хирурзи ругаят. Особено ако нещо не е в ред. Трябва да свикнете с това.
Сестрата хвърли шепа инструменти в кипящата вода.
— Професор Перие никога не ругаеше — отвърна обидено тя. — И въпреки това спаси толкова хора.
— Професор Перие беше специалист по мозъчни операции. Това е тънка работа, Йожени. А ние режем коремите на хората. Нещо съвсем друго. — Вебер затвори дневника и стана. — Вие направихте всичко възможно, Равик. Какво сме виновни, като има толкова шарлатани?
— О, понякога може! — Равик изтри ръцете си и запали цигара. Сестрата отвори с мълчаливо неодобрение прозореца.
— Браво, Йожени! — похвали я Вебер. — Винаги според правилника.
— Чувствам се отговорна. Не искам да ме изгонят.
— Много мило, Йожени. Във вас ми е надеждата.
— Но има и такива, които не се съобразяват с нищо. Нищо не ги интересува.
— Това се отнася за вас, Равик — засмя се Вебер. — Най-добре ще е да се махнем. Йожени е винаги нападателно настроена сутрин. Освен това няма какво да правим тук.
Равик се обърна и погледна престараващата се сестра. Тя отвърна без страх на погледа му. Очилата със стоманени рамки придаваха на студеното й лице още по-недостъпен израз. И тя беше човешко същество като него, но му се стори по-чужда от дърво.
— Извинете, сестро — каза той, — права сте.
Под бялата светлина на масата лежеше нещо, което преди няколко часа е било надежда, дихание, мъка и трептящ живот. Сега беше само един безчувствен труп, а човешкият автомат, наречен сестра Йожени, горд, че не е извършила никога погрешна стъпка, го покри и изкара от залата. „Има създания, които живеят вечно — помисли Равик, — животът не обича тия дървени души, затова ги забравя и ги оставя да си живеят.“
— Достатъчно, сестро — каза Вебер. — Сега идете да спите.
— Довиждане, доктор Вебер. Благодаря.
— Довиждане — каза Равик. — Извинете ме за ругатните.
— Сбогом — отговори кисело Йожени.
— Железен характер! — усмихна се Вебер.
Навън настъпваше мрачен ден. Камиони за смет дрънкаха по улиците. Вебер вдигна яката си.
— Отвратително време. Да ви отведа ли, Равик?
— Не, благодаря, предпочитам да повървя.
— В това време? Мога да ви оставя у дома. Не е далеко от моя път.
— Благодаря, Вебер — отвърна Равик, като поклати отрицателно глава.
Вебер го погледна изпитателно.
— Странно, че все още се разстройвате, когато някой пациент ви умре. Не оперирате ли от петнадесет години вече? Би трябвало да сте свикнали досега.
— Свикнал съм. И не съм разстроен.
Едрият и тежък Вебер застана пред Равик. Кръглото му лице лъщеше като ябълка. Черните подстригани мустаци блестяха, измокрени от дъжда. До тротоара стоеше един „Буик“ и също блестеше. С него Вебер щеше да се прибере лесно и бързо у дома — розова куклена къща в предградията на града, със спретната, лъчезарна жена, две спретнати лъчезарни деца и уреден и безоблачен живот. Как може да му обясни човек задъхващото напрежение, когато ножът започва първия прорез и тясната червена ивичка следва лекото натисване; когато тялото се разкрива като многокатна завеса; когато се разголват органи, невидели никога досега светлина; когато човек като ловец тича по следата в джунглата и се озовава най-после пред огромния звяр — смъртта, скрит в разрушените органи, в тумори, в разкъсвания; когато започва най-после борбата, безумната и мълчалива борба, в която човек може да използува само едно тънко ножче, игла и сигурна ръка; как може да се обясни какво значи да почувстваш внезапно, че някаква тъмна сянка се спуска над ослепителната белота, прониква в целеустремената тя душа като жесток присмех, който притъпява ножа, пречупва иглата, свива ръката; когато невидимият, загадъчно туптящ живот угасва под безпомощната ръка, отнесен в призрачния вихър, който човек не може да достигне или задържи; когато лицето, което преди миг само е дишало и имало име, се превръща във вдървена, безименна маска: как може да се обясни тази безсмислена и безпомощна съпротива — и какво ли има да се обяснява?