— Махни ги! Още не съм умрял. Да лежа, покрит с цветя, още повече с хризантеми, значи да се чувствам наистина в хубавото старо легло на хотел „Интернационал“ като в ковчег.
— Не! — Жоан грабна цветята от леглото и ги хвърли на пода. — Не говори такива работи!
Равик я погледна. Бе забравил при какви обстоятелства се бяха запознали.
— Забравих това — каза той. — Нямах нищо лошо предвид.
— Няма да говориш вече така. Дори и на шега. Обещай ми!
Устните й трепереха.
— Но, Жоан… наистина ли се страхуваш толкова много?
— Да. Това е нещо повече от страх, не знам точно какво е.
— Няма да си правя шеги с такива неща — каза Равик, като стана. — Доволна ли си сега? — Тя кимна и облегна глава на рамото му.
— Не знам защо. Просто не мога да понасям. Като че някаква ръка се простира към мене в мрака. Изпитвам страх, сляп страх, сякаш тази ръка ме дебне отнякъде. — Тя се притисна до него. — Не позволявай да се случи това!
Равик я притисна в обятията си.
— Не, няма да позволя.
Тя кимна отново.
— Ти можеш да го направиш…
— Да — каза той с глас, изпълнен със скръб и насмешка, като мислеше за Кейт Хегстрьом. — Мога, разбира се, че мога.
Тя се раздвижи в обятията му.
— Вчера идвах…
— Идва ли? — Равик не мръдна.
— Да.
Той помълча. Изведнъж нещо в него се прекърши. Какво дете е бил! Да чака или да не чака? Глупава комедия с човек, който не прави комедии.
— Нямаше те…
— Да, нямаше ме.
— Знам, че не трябва да питам къде си бил.
— Да.
Тя се освободи от прегръдката му и каза с променен тон:
— Искам да се окъпя. Студено ми е. Мога ли по това време? Или ще разбудя целия хотел?
— Не разпитвай за последиците, ако искаш да успееш — усмихна се Равик. — Иначе никога няма да успееш.
— Човек трябва да пита за дреболиите — каза тя, като го погледна. — А не за големите неща.
— Правилно.
Тя отиде в банята и пусна водата. Равик седна до прозореца и извади кутия цигари. Над покривите навън сияеха червеникавите отражения на града, над който снегът тихо се сипеше. Едно такси изрева по улицата. Хризантемите се белееха на пода. На дивана имаше вестник. Донесъл го бе вчера. Безредици по чехословашката граница. Сражения в Китай. Ултиматум. Свалено правителство. Той взе вестника и го бутна под цветята.
Жоан излезе от банята. Беше топла и клекна на пода, сред цветята, до него.
— Къде беше нощес? — попита тя.
— Наистина ли искаш да знаеш? — попита, като й подаде цигара.
— Да.
Малко се поколеба и после допълни:
— Бях тук и те чаках. Но помислих, че няма, да дойдеш и затова излязох.
Жоан бе изпълнена с очакване. Цигарата й светна и угасна отново в тъмнината.
— Това е всичко — каза Равик.
— И после отиде да пийнеш нещо?
— Да…
Жоан се обърна и го погледна.
— Равик — попита тя, — затова ли излезе наистина?
— Да.
Тя сложи ръце на коленете му. През халата почувства топлината й. Нейната топлина заедно с тази на халата, който му беше много по-скъп, отколкото редица години от живота му; и изведнъж му се стори, че са принадлежали отдавна един на друг и че Жоан се е върнала отново при него.
— Аз идвам при теб всяка вечер, Равик. Нима не знаеше снощи, че ще дойда. Или излезе, защото не искаше да ме видиш?
— Не.
— Можеш спокойно да ми кажеш, когато не искаш вече да ме виждаш.
— Щях да ти кажа.
— Не беше ли това причината?
— Не, наистина не беше.
— Тогава съм щастлива.
— Какво каза? — попита Равик, като я погледна.
— Щастлива съм — повтори тя.
Той замълча известно време. После запита:
— Знаеш ли какво говориш?
— Да.
Бледото сияние отвън се отразяваше в очите й.
— Такива работи не се казват толкова леко, Жоан.
— Не го казах леко.
— Щастие! — каза Равик. — Къде започва и къде свършва то?
Кракът му докосна хризантемите. „Щастие — помисли той. — Сините хоризонти на младостта, златистото равновесие на живота. Щастие! Господи, къде е сега то?“
— То започва и свършва с теб — каза Жоан. — Много просто.
Равик не отговори: „Какво приказва?“ — помисли той, после каза:
— Остава да ми кажеш, че ме обичаш.
Той махна с ръка.
— Та ти почти не ме познаваш.
— Какво общо има това с любовта?
— Много нещо. Любовта значи да искаш да остарееш с някого.
— Не съм чувала такова нещо. Но любов значи да не можеш да живееш без някого.
— Къде е калвадосът? — попита Равик.
— На масата. Ще ти го донеса. Не ставай.
Тя донесе бутилката заедно с една чаша и я остави на пода до цветята. После продължи: