— Знам, че не ме обичаш.
— Тогава знаеш повече от мене…
Тя вдигна бързо глава. И добави:
— Но ще ме обикнеш.
— Чудесно. Да пием тогава!
— Почакай!
Тя наля чашата и я изпи. После отново я напълни, и му я подаде. Той я взе и я задържа за миг. „Не е вярно — помисли той. — Полусън в бавно гаснещата нощ. Как могат да бъдат верни думите, казани в тъмнина? Искрените слова искат много светлина.“
— Откъде знаеш? — запита той.
— Защото те обичам.
„Как само борави с тази дума! — помисли Равик. — Без много да се колебае, като с празна чиния. Слага нещо там и го нарича любов. Какво се крие зад нея? Страх от самотата, стремеж към силни изживявания, към по-голяма самоизява или може би търсене блясъка на собствените хрумвания… Но кой знае всъщност истината? Нима това, което казах — че любовта е желание да остарееш с някого, — не е най-голямата глупост? Не е ли много по-правилна нейната спонтанност? Защо стоя аз тук в тая зимна нощ, отвсякъде ме дебне война, а аз цепя думите на две? Защо се съпротивявам, вместо да се хвърля, без много да мисля, в тая любов?“
— Защо се противиш? — попита Жоан.
— Какво?
— Защо се противиш? — повтори тя.
— Не се противя. Пък и на какво?
— Не знам. В теб има нещо затворено, до което не допускаш никого и нищо.
— Хайде да изпием още по една чаша — предложи Равик.
— Аз съм щастлива и искам и ти да бъдеш щастлив. Много съм щастлива. С теб се събуждам и с теб заспивам. Не ме интересува нищо друго. Когато мисля за нас двамата, всичко ми изглежда като сън, изпълнен с музика, в който от време на време нахлуват хора, разговарят и изчезват, но музиката винаги остава. Да, остава.
„Само преди няколко седмици ти беше нещастна — помисли Равик — и не ме познаваше. Как можа да дойде толкова бързо щастието?“ Той изпи чашата с калвадос. И попита:
— Често ли си щастлива?
— Не.
— Само понякога. Кога почувства за последен път, че всичко е сън?
— Защо ме питаш?
— Просто за да кажа нещо. Нямам причина иначе.
— Вече го забравих, а и не ме интересува. Тогава всичко беше съвсем различно.
— Винаги е различно.
Тя се усмихна. Лицето й бе светло и открито като цвете, широко отворило листа.
— Преди две години — каза тя. — Но не трая дълго. В Милано.
— Сама ли беше тогава?
— Не. Бях с човек, който беше нещастен, ревнив и не ме разбираше.
— То се знае.
— Но ти би разбрал. Той ми правеше ужасни сцени. — Тя се настани по-удобно, смъкна една възглавница от дивана и я сложи зад гърба си, после се облегна. — Наричаше ме неблагодарна и невярна уличница. А това не бе истина: аз му бях вярна, докато го обичах. Той не можеше да разбере, че вече не го обичах.
— Никой не разбира това.
— Не, ти би разбрал. Аз винаги ще те обичам. Ти си друг, а и отношенията ни са съвсем различни… Той искаше да ме убие. — Тя се разсмя. — Мъжете искат винаги да ни убият. Няколко месеца по-късно другият искаше също да ме убие. Но никога не го правят. Ти никога няма да искаш да ме убиеш.
— Най-много с калвадос — каза Равик. — Я ми подай бутилката! Разговорът започна да става по-човешки, слава Богу. Като те слушах преди малко, се изплаших.
— Защото те обичам ли?
— Няма да подновяваме този разговор. Прилича ми на разходка с фрак и перука. Заедно сме — но кой знае колко ще продължи? Заедно сме и — това е достатъчно. За какво са ни тези етикети?
— Това „кой знае колко ще продължи“ не ми харесва. Това все пак са само думи. Ти няма да ме напуснеш. И това са само думи, разбира се, знаеш много добре.
— Разбира се. Напускал ли те е някога човек, когото си обичала?
— Да — погледна го тя. — Единият винаги напуска другия. Понякога другият е по-бърз.
— Какво правиш тогава?
— Какво ли не! — Тя взе чашата от ръцете му и я изпи. — Какво ли не! Но нищо не помага. Бях ужасно нещастна.
— За дълго ли?
— Една седмица.
— Не е много.
— Цяла вечност е, ако човек е наистина нещастен. Толкова страдах с всяка частица от съществото си, че всичко изчезна само за една седмица. Косите, кожата, леглото и дрехите ми дори бяха нещастни. Нещастието ме бе така завладяло, че нищо наоколо не съществуваше за мен. А когато всичко друго престане да съществува и нещастието престава да е нещастие — защото няма с какво да се сравни; тогава настъпва пълно изтощение. След това всичко минава. И човек заживява постепенно нов живот.
Жоан целуна ръката му. Той усети меките предпазливи устни.
— За какво мислиш? — попита.
— За нищо. Само за това, че си ужасно невинна. Съвсем покварена и съвсем непокварена. А това е най-опасното нещо на този свят. Дай ми пак чашата. Искам да пия за моя приятел Морозов, познавача на човешките сърца.