Равик намигна също.
— Ах, ти, стари цинични Мечтателю — каза той. Морозов се ухили.
— Ах, ти, жалки романтико, загубил всичките си илюзии, наречен Равик по време на краткия си земен път!
— По време на краткия си земен път. Този живот ми е трети поред, ако се съди по името. Полска водка ли е тази?
— Естонска. От Рига. Най-хубавата. Налей си! А след това да поседим спокойно тук, за да погледаме най-хубавата улица в света, да благословим приятната вечер и да плюем равнодушно в лицето на отчаянието.
Огънят в мангалите запращя. Един цигулар застана на края на тротоара и започна да свири „При моята блондинка“. Минувачите го блъскаха. Лъкът стържеше, но цигуларят продължаваше да свири, сякаш беше съвсем сам. Песента звучеше тихо, без отглас. Цигулката сякаш зъзнеше. Двама мароканци обикаляха масите и предлагаха килими от изкуствена коприна.
Вестникарчетата тичаха с последните издания. Морозов си купи „Пари соар“ и „Ентраисижан“. Прочете заглавията и хвърли вестниците настрана.
— Всички са проклети мошеници — изръмжа той. — Забелязал ли си, че живеем във времето на мошениците?
— Не. Мисля, че живеем във времето на консервите.
— На консерви ли? Защо?
— На консерви. — Равик посочи вестниците. — Няма защо да мислим вече. Всичко е предварително обмислено, сдъвкано и почувствано. Консерви. Трябва само да ги отвориш. Поднасят ти ги в къщи по три пъти на ден. Нищо, което може да обогати културата ти, да проникне или да се свари в огъня на въпросите, съмненията и желанията. Консерви! — Той се ухили. — Нашият живот не е лек, Борис. А само евтин.
— Живеем като мошеници. — Морозов вдигна вестниците. — Погледни! Строят оръжейни фабрики, защото искали мир; концентрационни лагери, защото обичали истината. Справедливост е прикритието за всяка лудост на партията; политическите разбойници се наричат спасители; а свобода е гръмкото име на всяка жажда за власт. Фалшификация на духовни ценности… Лъжа, наречена пропаганда. В една макиавелистична кухня. Идеализъм, попаднал в ръцете на простолюдието. Да бяхме поне искрени…
Той смачка вестниците на топка и ги захвърли.
— Навярно четеш в къщи и много вестници. — каза Равик.
Морозов се изсмя.
— Разбира се. На открито те служат само за да запалиш огън…
Той млъкна изведнъж. Равик не беше вече при него. Скочил бе и си проправяше път между тълпата пред кафенето към авеню „Георг V“.
Морозов остана за момент смаян на мястото си. След това извади пари от джоба си, хвърли ги върху една от порцелановите чинийки под чашите и тръгна след него. Не знаеше какво се е случило, но реши все пак да го последва, за да е наблизо, ако потрябва на приятеля си. Не видя никакъв полицай, нито цивилен детектив, който да го следи. Тротоарите бяха препълнени с народ. „Толкова по-добре — помисли Морозов. — Ще може лесно да избяга, ако е бил разпознат от някой полицай.“ Той го видя отново, едва когато стигна до авеню „Георг V“. Светофарът светна червено и струпалите се коли се втурнаха напред. Равик се опита въпреки това да пресече улицата. Едно такси едва не го повали. Шофьорът побесня. Морозов сграбчи отзад Равик за ръката и го дръпна.
— Полудя ли? — извика той. — Да не искаш да се самоубиваш? Какво има?
Равик не отговори. Гледаше втренчено другата страна на улицата. Движението беше голямо. Четири реда коли, наредени плътно една до друга. Невъзможно бе да се пресече. Стоеше наведен на края на тротоара и бе вторачил поглед насреща.
— Какво има, Равик? — разтърси го Морозов. — Полиция ли?
— Не. — Равик не снемаше поглед от минаващите коли.
— Какво има? Какво има, Равик?
— Хааке…
— Какво? — Морозов сви очи. — Как изглежда? Бързо, Равик!
— Сиво палто…
Острата свирка на полицая долетя откъм средата на „Шан-з-Елизе“. Равик се втурна между последните коли. Тъмносиво сако — той бе видял само това. Пресече авеню „Георг V“ и улица „Басано“. Пред очите му се появиха изведнъж десетки сиви палта. Той изруга и продължи, колкото може по-бързо напред. Движението бе спряно пред улица „Галилея“. Той пресече бързо и продължи да си проправя безмилостно път сред тълпата по „Шан-з-Елизе“. Стигна до улица „Пресбург“, прекоси я и се спря внезапно като закован. Пред него беше огромният площад „Етоал“, замайващ със своята многолюдност и движение, с разклоняващите се във всички посоки улици. Изчезна! Никой не може да го открие тук.