Той се обърна полека, като продължаваше да оглежда лицата на минувачите — но възбудата му бе изчезнала. Изведнъж усети някаква празнота. Трябва пак да се е заблудил — или пък Хааке му бе отново избягал! Но може ли човек два пъти да се заблуждава? Може ли някой да изчезне два пъти от лицето на земята? Имаше толкова странични улици. Хааке може да е свил по някоя от тях. Равик погледна към улица „Пресбург“. Коли, коли, хора, хора. Най-шумният час привечер. Нямаше смисъл да търси тук. Много късно беше пак.
— Нищо ли? — попита Морозов, когато го настигна. Равик поклати глава.
— Навярно пак съм започнал да виждам призраци.
— Позна ли го?
— Само до преди една минута бях убеден. Сега… вече не знам.
— Много лица си приличат, Равик — каза Морозов, като го погледна.
— Но има лица, които човек никога не забравя. Равик застана неподвижно.
— Какво мислиш да правиш? — попита Морозов.
— Не знам. Какво бих могъл да сторя?
Морозов погледна тълпата.
— Лош късмет наистина. Точно времето, когато всички учреждения се затварят. Когато навред е препълнено.
— Да…
— А при това и осветлението. Полумрак. Можа ли да го видиш добре?
Равик не отговори.
— Слушай — каза Морозов, като го улови под ръка. — Няма смисъл да тичаш по улиците и кръстопътищата. Докато гледаш по една улица, все ще мислиш, че той е в другата. Нямаш изгледи за успех. Да се върнем във „Фуке“. Оттам може да се наблюдава по-добре, отколкото ако се ходи нагоре-надолу. В случай че се върне, ще може да го видиш пак.
Седнаха на една крайна маса, откъдето можеше да се наблюдава във всички посоки. Седяха дълго време.
— Какво ще направиш, ако го срещнеш? — попита Морозов накрая. — Намислил ли си вече?
Равик поклати отрицателно глава.
— Помисли. По-добре е да си подготвен. Няма смисъл да бъдеш изненадан и да направиш някоя глупост. Особено в твоето положение. Сигурно не искаш да лежиш години наред в затвора?
Равик вдигна глава. Не отговори. Само погледна Морозов.
— Това няма значение — продължи Морозов, — особено ако се касае за мен. Но има значение, щом се отнася до теб. Какво щеше да направиш, ако това действително бе той и го бе пипнал на ъгъла?
— Не знам, Борис. Наистина не знам.
— Нямаш нищо у себе си, нали?
— Не.
— Ако го нападнеше, без да си го обмислил предварително, щяха да ви разтърват веднага. Сега щеше да си в участъка, а той щеше да се е отървал с няколко синини. Известно ти е, нали?
— Да. — Равик гледаше втренчено към улицата.
Морозов се замисли.
— В най-добрия случай можеше да го блъснеш под колелата на някой автомобил, но и това не е много сигурно. Можеше да се отърве само с няколко драскотини.
— Нямаше да го бутна под автомобил — отговори Равик, без да отделя поглед от улицата.
— Знаех това. И аз не бих го сторил. — Морозов помълча. После добави: — Слушай, Равик. Ако той е тук и го срещнеш, трябва да бъдеш съвсем наясно какво ще правиш. Защото това ще ти е единственият шанс.
— Да, знам. — Равик продължаваше да гледа втренчено улицата.
— Проследи го, ако го видиш. Но не предприемай нищо. Проследи го, за да откриеш къде живее. Нищо повече. Останалото можеш да извършиш по-късно. Не бързай. Не върши глупости. Чуваш ли?
— Да — каза разсеяно Равик, като продължаваше да гледа втренчено улицата.
До масата им се приближи продавач на фъстъци. Последва го момче с дресирани мишки. Накара ги да играят по мраморната маса и да се качват по ръкава му. Цигуларят отново се появи. Сега беше с шапка и изсвири „Говорете ми за любов“. Старица със сифилистичен нос продаваше теменужки.
Морозов погледна часовника си.
— Осем. Безсмислено е да се чака повече, Равик. Цели два часа сме вече тук. Твоят човек няма да се върне. Всички във Франция вечерят по това време.
— Най-добре е да си тръгнеш, Борис? Защо седиш изобщо с мен?
— Моето стоене тук няма нищо общо с твоето наблюдаване. Можем да седим, колкото искаме. Но не бих желал да си губиш така ума. Безсмислено е да чакаш с часове. Вероятността да го срещнеш сега тук или някъде другаде е еднаква. Дори е много по-възможно да го намериш в някой ресторант, бар или публичен дом.
— Знам, Борис.
Морозов сложи едрата си космата ръка до лакътя на Равик.
— Слушай, Равик. Ако ти е писано да срещнеш тоя човек, ще го срещнеш, ако не — може да го чакаш и с години. Разбираш какво искам да кажа, нали. Отваряй си очите на четири. И бъди винаги готов. Но иначе продължавай да си живееш, сякаш си се заблудил. Това е единственото разумно поведение. Иначе ще се погубиш. И на мен това ми е идвало до главата. Преди двадесетина години. Постоянно мислех, че виждам един от убийците на баща си. Халюцинации! — Той изпи чашата си. — Проклети халюцинации! Ела сега с мен. Трябва да похапнем някъде.