Равик запали нова цигара и каза:
— А беше на двадесет и една години.
Вебер изтри с кърпичката си лъскавите капки от мустаците си.
— Вие оперирахте прекрасно. Аз не бих могъл да направя това. Не е ваша вината, че не успяхте да спасите човек, погубен от някой шарлатанин. Какво би станало с нас, ако мислим другояче?
— Да — каза Равик. — Какво би станало с нас?
Вебер прибра кърпичката си.
— След всичко, което сте преживели, би трябвало да сте вече достатъчно закоравял.
— Човек не може никога напълно да закоравее — каза Равик, като го погледна с едва уловима насмешка, — но свиква с много неща.
— Това исках да кажа.
— Да, но с някои неща не свиква никога. Само че това е трудно да се разбере. А колкото до разстройването, да приемем, че се дължи на кафето. И сигурно е така!
— Хубаво беше, нали?
— Много хубаво.
— Аз знам да правя кафе. Предполагах, че ще се нуждаете от него, затова го приготвих сам. Различаваше се от черната вода, която Йожени поднася обикновено, нали?
— Не може и да става сравнение. Вие сте майстор в правенето на кафе.
Вебер влезе в колата си. Запали мотора и се наведе през прозореца:
— Не е ли по-добре все пак да ви откарам? Трябва да сте дяволски уморен.
„Прилича на тюлен — помисли унесено Равик. — На пращящ от здраве тюлен. Но какво ме засяга това? Откъде ми дойде наум? Защо все ме преследва това раздвояване на мисълта?“
— Не съм уморен — каза той. — Кафето ме ободри. Лека нощ, Вебер.
Вебер се засмя. Зъбите му светнаха под черните мустаци.
— Няма да легна сега. Ще поработя в градината. Ще садя лалета и нарциси.
„Лалета и нарциси — помисли Равик. — В спретнати отделни лехи с чисти пясъчни пътечки помежду. Лалета и нарциси — златисторозовият вихър на пролетта.“
— Довиждане, Вебер — каза той, — ще се погрижите за останалото, нали?
— Разбира се. Ще ви телефонирам привечер. Жалко, че хонорарът ще е малък. Не си струваше главоболията. Девойката беше бедна и, както изглежда, без никакви роднини. Ще се погрижим и за това.
Равик прекрати разговора, като махна с ръка.
— Тя дала сто франка на Йожени. Това навярно са били всичките й пари. От тях двадесет и пет франка се падат на вас.
— Няма значение — каза нетърпеливо Равик. — Довиждане, Вебер.
— Довиждане. До утре сутринта в осем.
Равик тръгна бавно по улица „Лористон“. Ако беше през лятото, щеше да седне на някоя пейка в Булонската гора под лъчите на утринното слънце, да погледа разсеяно водата и зелените дървета, докато възбудата му изчезне. След това щеше да се прибере в хотела и да поспи.
Той влезе в едно бистро на ъгъла на улица „Боасиер.“ На бара седяха няколко работника и шофьори. Те пиеха топло кафе, в което топяха кифли. Равик ги наблюдава известно време. Обикновен, сигурен живот, живот, който заслужава да се сграбчи и изживее. Денем — работа, вечер — умора, ядене, жена и дълбок сън без сънища.
— Един ликьор — каза той.
Умиращата девойка имаше на десния си глезен евтина верижка, имитация злато — една от тия щуротии, които човек прави само ако е млад, сантиментален и без вкус. Верижката с малка плочица и надпис: Toujours Charles [„Винаги Шарл“. — Б. р.], прикрепена така плътно за глезена, че да не може да се извади; верижка, разказваща за неделни дни, прекарани в горичките край Сена, за влюбена и невежа младост, за малкото бижутерийно магазинче в Ньойи, за септемврийските нощи в таванската стаичка, а след това за раздялата, очакването, страха — за Toujours Charles, който повече не се появява, за приятелката, която знае някакъв адрес, за акушерката, за масата, покрита с мушама, за разкъсващата болка и кръв, много кръв, за уплашеното лице на старицата, за ръцете, които я набутват набързо в таксито, за да се отърват от нея, за дните на страдание и криене. После за отвеждането в болницата, за последните сто франка, смачкани в горещата и влажна ръка… но вече твърде късно.
От радиото загърмя танго, някакъв глас гъгнеше безсмислени слова. Равик се улови, че си представя отново цялата операция. Преценяваше всяко свое движение. Няколко часа по-рано може би щеше да има все още надежда. Вебер го е търсил. Но го е нямало в хотела. И ето че девойката умря, защото той бе скитал по моста „Алма“. Вебер не можеше да прави такива операции. Глупава случайност. Кракът със златната верижка се бе отпуснал безжизнено. „Ела в лодката ми, луната грее“ — писукаше певецът.