Опита се да заспи отново; но мисълта, че жената може би го наблюдава, го смущаваше. Реши да се отърве веднага от нея. Ако чака за пари, лесна работа. Пък и какви трудности би могъл да има изобщо. Седна в леглото.
— Отдавна ли станахте?
Жената трепна и го погледна.
— Не можах да заспя. Съжалявам, ако съм ви събудила.
— Не ме събудихте.
— Исках да си отида. — Тя стана. — Не знам какво ме задържа.
— Почакайте. Ей сега ще се приготвя. Ще закусите с прочутото кафе на хотела. Толкова време имаме и двамата.
Той стана и позвъни. После отиде в банята. Забеляза, че тя бе ходила там; но всичко бе прибрано на място, дори и използуваните кърпи. Докато си миеше зъбите, чу, че камериерката влезе със закуската. Затова побърза.
— Неприятно ли ви стана? — попита той, когато излезе от банята.
— Какво?
— Че момичето ви видя. Не го предвидих.
— Не. И тя не се изненада. — Жената погледна подноса. Донесли бяха закуска за двама, при все че Равик не бе казвал нищо.
— Не, разбира се. Нали сме в Париж? Хайде, изпийте кафето. Боли ли ви главата?
— Не.
— А мене ме боли. Но ще мине след един час. Вземете си кифла.
— Нищо не мога да ям.
— Можете, разбира се. Така си мислите. Опитайте само!
Тя взе кифлата, след това я остави.
— Наистина не мога.
— Тогава изпийте кафето и изпушете една цигара. Войнишка закуска.
— Да.
Равик започна да яде. След малко попита:
— Все още ли не сте гладна?
— Не.
Жената загаси цигарата.
— Струва ми се… — започна тя и млъкна.
— Какво ви се струва? — запита Равик без особен интерес.
— Че трябва вече да си вървя.
— Можете ли да се оправите? Тук сме около авеню „Ваграм“.
— Не мога.
— Къде живеете?
— В хотел „Вердюн“.
— Само на няколко минути оттук. Ще ви покажа пътя; и без тава трябва да ви изпратя до долу.
— Да, но не исках да кажа това.
Тя отново млъкна. „Пари“ — помисли Равик. „Както винаги пари“.
— С удоволствие мога да ви помогна, ако сте в затруднение. — Той извади портфейла от джоба си.
— Недейте. Откъде накъде? — каза рязко жената.
— Добре. — Равик прибра портфейла си.
— Извинете… — Тя стана. — Вие бяхте… Трябва да ви благодаря… Би било… Тази нощ… сама, не бих знаела…
Равик си припомни цялата случка. Смешно би било от нейна страна да предяви някакви искания, но той не бе очаквал благодарност и това беше много по-неприятно.
— Наистина не бих знаела… — каза жената. Тя продължаваше да стои нерешително пред него.
„Защо ли не си отива?“ — помисли си.
— Но сега вече знаете — отвърна той, само за да каже нещо.
— Не. — Тя го погледна открито. — Още не зная. Знам само, че трябва да сторя нещо. Че не мога просто да избягам.
— Това хич не е малко. — Равик взе палтото си. — Сега ще слезем заедно.
— Няма нужда. Кажете ми само… — Тя се поколеба, търсеше думите си. — Може би знаете… какво трябва да се направи… ако…
— Ако? — попита Равик след кратко мълчание.
— Ако някой умре — каза изведнъж жената и повече не издържа. Заплака, не ридаеше. Плачеше почти безгласно.
Равик почака, докато се успокои.
— Умрял ли е някой?
Тя кимна.
— Нощес ли?
Жената кимна отново.
— Вие ли го убихте?
Жената го погледна ужасена.
— Какво говорите?
— Убихте ли го? Трябва да ми кажете, щом ме питате какво трябва да направите.
— Той умря — извика жената. — Умря внезапно… Тя скри лице в ръцете си.
— Болен ли беше? — попита Равик.
— Да…
— Викахте ли Лекар?
— Да… но той не се съгласи да отиде в болницата.
— Вчера ли викахте лекар?
— Не. По-рано, преди три дни. Той… наруга лекаря и го изгони.
— Не повикахте ли след това друг лекар?
— Не познавахме никого. Само от три седмици, сме тук. Този лекар… доведе го камериерът… А той го изгони… Каза… каза… че ще му мине и без него.
— От какво беше болен?
— Не знам. Докторът каза, че е пневмония… Но той не му повярва… Каза, че всички лекари са мошеници… Вчера се чувстваше наистина по-добре, после изведнъж…
— Защо не го заведохте в болница?
— Не искаше. Каза… че… че ще му изневеря, щом не е при мене… Вие не го познавате. Не можеше да се направи нищо.
— В хотела ли е още?
— Да.
— Казахте ли на съдържателя за станалото?
— Не. Той изведнъж млъкна… после ужасна тишина, пък и очите му… не можах да издържа и избягах.
Равик си представи тази нощ. За момент му стана неприятно. Но станалото беше станало, това сега нямаше значение нито за него, нито за жената. Най-вече за нея! Тогава всичко й беше все едно. Нали въпросът бе да мине тази нощ. Животът не се състои само в сантиментални сравнения. В нощта, когато бе чул за смъртта на жена си, Лавин бе отишъл във вертеп. Спасили го бяха проститутките; свещеник не би могъл да му помогне. Всеки, който може да разбере това, ще оправдае и тяхната постъпка. Тя не подлежи на обяснения. Но отговорността върви редом с нея.