Беше облечена в късо сако с остра яка в наситено сиво-кафяво и дълга зелена пола, която завършваше точно над глезена. Първата мисъл на Нико бе, че съчетанието на тези два цвята би трябвало да бъде дразнещо. Вместо това обаче те си изглеждаха перфектно заедно — предизвикателно, но с вкус, — като че ли събирането им бе напълно естествено. След това обаче усети, че главата й се замайва. Винаги се бе гордяла със способността си да анализира, да подрежда нещата, да фокусира вниманието си и да извлича същността било на въпроса, било на човека срещу себе си. Ала ето, че прословутата й концентрация я бе напуснала. Вторачи се в модела, който мина бавно покрай нея, опитвайки се да запомни до последната подробност елементите на тоалета, за да може после да ги обсъди с Виктори, обаче мозъкът й демонстративно отказа съдействие. Ритъмът на тимпаните отми и последните петна съпротива, застояли се в разума й, и единственото, за което вече можеше да мисли, бе Кърби. И да се наслаждава на онова велико чувство да бъдеш завладяна.
3
Великолепието на седмицата на модата дойде и отмина, палатките бяха прибрани и натъпкани някъде по складовете за дрехи и градът се отдаде на обичайното си ежедневие от работа, работа и пак работа.
В един бивш склад в Манхатън, на Двадесет и шеста улица, съвсем близо до Пето авеню, семейство Хийли се намираше в обичайното си състояние на пълен хаос. В някогашния плевник, който от три години изпълняваше ролята на дом за Уенди Хийли, съпруга й Шейн, трите им деца, както и цяла менажерия рибки, костенурки и хамстери, от тавана на голямата зала все още висяха разноцветните панделки от последния рожден ден. По пода се въргаляха спаружените останки от балоните, пълни преди с хелий. Червенобузест прощъпалник, с все още неразличим отдалече пол, седеше на дивана и пищеше. Долу до него бе приклекнало тъмнокосо момченце, опитващо се да извади вътрешностите на червено метално камионче пожарна чрез неотклонни млатения по изтърканите до блясък дъски.
Вратата на банята се отвори с трясък и оттам изскочи Уенди Хийли с килнати на носа очила, сграбчила двата края на японското кимоно, наметнато на гърба й, и се втурна в стаята. С една ръка грабна бебето, а с другата измъкна камиончето от ръцете на момченцето.
— Тайлър! — извика му тя. — Веднага се приготвяй за училище! Тайлър се излегна по корем на пода и покри главата си с ръце.
— Тайлър! — повтори заплашително Уенди.
Никакъв отговор. Уенди сграбчи детето за горнището на пижамката и го вдигна.
— Кажи „моля“ — изрече невъзмутимо Тайлър.
Уенди започна да подрусва в ръце бебето, като същевременно се опита да измисли как да се справи с поредното своенравие на баткото. Той беше едва на шест годинки и тя изобщо не искаше да му се дава, но прецени, че ако това ще го накара да се върне в стаята си и да се преоблече за училище, унижението си струваше.
— Окей — въздъхна примирено. — Моля ти се!
— Моля ти се какво? — изрече самоуверено Тайлър.
Уенди подбели очи и рече:
— Моля ти се, върви си в стаята и се преоблечи за училище!
Момченцето я изгледа хитро и отсече:
— Плати ми!
— Какво?! — зяпна майка му.
— Плати ми! — повтори авторитарно то и поднесе длан.
— Колко? — смръщи се Уенди.
— Пет кинта.
— Три!
— Става!
Стиснаха си ръцете и Тайлър побягна към стаята си доволен, че е отбелязал поредната точка срещу майка си.
— „Пали“ — обади се бебето, имайки предвид „пари“. То беше всъщност момиченце, на седемнадесет месеца, и Уенди вече знаеше, че първата дума на третото й дете бе „пари“, а не „мама“. Но какво можеше да направи тя?!
— Пари. Точно така, миличка. Пари. Хубаво нещо. — Насочи се към спалнята. Подобно на останалата част от плевнята, спалнята също беше мебелирана оскъдно — само най-основните неща. Въпреки това по някакъв незнаен начин успяваше да внуши усещане за задушаваща теснотия. — Парите са хубаво нещо, нали така, миличка? — продължи Уенди, като хвърли кръвнишки поглед на съпруга си Шейн, който продължаваше да се излежава.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш нещо? — извиси глас той.
Господи! Веднага й стана ясно, че пак нещо не му е наред, че пак ще омърмори света. Нямаше представа докога ще може да го издържи. Още от миналата Коледа, което ще рече вече близо година, настроението на съпруга й варираше от пълно пренебрежение до тотална враждебност, като че ли се бе превърнал в заложник на собствения си живот.