— Здрасти, хлапе! — извика Лин и я дръпна към себе си, за да я целуне.
— Харесва ли ви обядът? — попита тя.
— Няма начин. Но на Джордж като че ли му харесва повече. Като го гледам, доста тлъстинки е натрупал, не мислиш ли?
— О, я стига! — сряза го Джордж Пакстън с глас, който сякаш излизаше от дъното на бездънна яма.
— С кого обядва ти? — попита Лин, с което буквално й пъхна темата в ръцете.
— С Уенди Хийли — изрече небрежно тя, наблюдавайки невинно Джордж Пакстън и питайки се как ли ще реагира той на тази информация. — Нали я знаеш — шефката на „Парадор“!
Джордж дари Виктори с най-доброто си покерджийско лице, което за нея беше недвусмислен знак, за темата все още го вълнува.
Ха, на някакъв етап тази информация може да се окаже особено ценна!
— Джордж, ти нали познаваш Уенди Хийли? — обърна се към него Лин Бенет и двамата с Виктори си размениха конспиративни погледи. Ставаше ясно, че Лин се наслаждава на тази игра не по-малко от нея самата, защото му предоставяше възможност да се посмее за сметка на Джордж, който беше по-богатият от двамата.
— О, да! — кимна Джордж Пакстън, сякаш най-сетне бе благоволил да признае съществуването на Уенди. — И как е нашата Уенди?
— Много е добре! — отговори Виктори с онзи характерен за жените ентусиазъм, който подсказваше, че друга алтернатива просто не е възможна! — Носят се слухове, че тази година „Парадор“ ще обере няколко „Оскара“!
Е, подобни слухове изобщо не се носеха, но Виктори знаеше, че при подобни ситуации и пред подобен род мъже се налага да рисуваш картините в максимално розови краски. А освен това изказването й не беше чиста лъжа, защото Уенди й бе споменала, че вероятно ще получат няколко номинации за „Оскар“. Да не говорим пък за удоволствието да станеш свидетел на изненадата, изписана по самодоволното свинско лице на Джордж Пакстън. Очевидно се е надявал Уенди да се провали.
— Е, браво! Предай й моите поздрави! — смотолеви той.
— На всяка цена! — отвърна кокетно Виктори.
А после, давайки си сметка, че повече от дадената ситуация не би могла да изстиска, тя се извини и се отправи към дамската тоалетна.
17
Уенди се строполи на мястото си в първа класа. Сърцето й все още биеше като бясно от тичането по ръкава. Погледна си часовника. Имаше още цели десет минути до излитането. И въпреки че докато се носеше из летището непрекъснато си повтаряше, че самолетът няма да излети без нея, някакъв тъничък гласец не спираше да я подкача: „Ами ако излети? Ами ако излети?!“ — като шестгодишно хлапе. „Ако излети, с мен е свършено!“ — бе изревала тя мислено на гласчето. Това би означавало, че няма да може да се появи на мястото на снимките до утре вечер, което просто щеше да бъде прекалено късно!
„Добре че поне Джош не ми изигра номер с човека от Специални услуги!“ — помисли си тя, като си поемаше дъх. Въпросният човек се оказа една много мила дама, която никога не губеше самообладание, макар да виждаше, че Уенди всеки момент ще изгуби своето, особено с митничаря, който трябваше да подпечата паспорта й. Митничарят разгръщаше бавно страниците, като че ли търсеше някакво доказателство за престъпление. Накрая изрече:
— Като гледам, пътувате доста. Каква е причината за вашето пътуване сега?
За момент Уенди се вторачи неразбиращо в него, питайки се дали да му обясни, че един първокласен режисьор съзнателно убива нейния филм на стойност 125 милиона долара, а накрая ще убие вероятно и нейната собствена кариера. Но после си даде сметка, че подобно обяснение би било малко прекалено. Затова отговори с хладен тон:
— Аз съм филмов продуцент!
Филми! Господи, каква вълшебна думичка! И вместо да се почувства обиден, човекът автоматично смени поведението си.
— Така ли?! — светнаха очите му. — А познавате ли Танър Коул? Уенди му се усмихна студено и си помисли: „Същият, който се опита да ме изчука на тридесет и деветия ми рожден ден в един килер!“ Но на глас изрече: