Двигателите на самолета бръмчаха тихичко.
Уенди отвори очи и свали маската си. Мозъкът й работеше на пълни обороти. Погледна си часовника. Седем вечерта нюйоркско време. Един през нощта — в Париж. Два през нощта — в Румъния. Приспивателното не й беше повлияло и тя си знаеше, че повече няма да може да заспи.
Седна и натисна бутона на седалката си, за да я върне в нормална позиция. После бръкна в куфара и извади оттам два сценария. Единият беше на „Парцаливите пилигрими“, изпъстрен с бележките й, а вторият представляваше снимачният вариант на сценария, където снимките бяха подредени ден по ден. Тези два документа бяха нейната библия за момента. После Уенди извади лаптопа си, включи го и пъхна в него един диск.
Дискът съдържаше заснетото от последните две седмици. На всеки два дена специален куриер от продуцентския отдел летеше от Румъния за Ню Йорк, за да достави лентата в центъра за обработка в Куинс. После отнасяше обработения материал в сградата на „Сплач-Върнър“, където тя го пускаше за прожекция. След това филмът преминаваше през дигитална обработка, за да бъде копиран на диск, така че тя да има възможност да го гледа на личния си компютър и да го проучи по-внимателно.
Сега Уенди постави снимачния вариант на сценария в скута си и започна да следи заснетото, като сравняваше собствените си бележки с онова, което виждаше на екрана.
Скръцна със зъби от безсилие и усети остра болка в челюстта си, точно под ухото. Само това й трябваше сега! Носеше си оплакването от години и й се случваше винаги по време на огромно напрежение. Постави ръка върху челюстта си, разтри я лекичко и се опита да отпусне мускулите си. Не можеше да стори нищо по въпроса, освен да си носи болката.
Пак се вторачи в екрана на лаптопа. Да, наистина е права. До момента снимките са пълен провал. Бе прекарала в този бизнес вече близо двадесет и пет години и имаше абсолютно доверие в личната си преценка. Проблемът не беше в това, че актьорите не казват правилно репликите си, а в начина, по който ги изговарят, както и в тона на сцените. Всичко беше с краката нагоре. Точно в това се състоеше и трудната част при правенето на филми — да покажеш на екрана собствената си визия, онова, което е в главата ти. Ала за съжаление разстоянието между написаното на хартията и показаното на екрана представляваше дълбока пропаст, пълна със стотици хора — всеки от тях със своите собствени идеи и виждания.
Като например режисьора Боб Уейбърн. Уенди се смръщи. Беше повече от ясно, че, що се отнася до „Парцаливите пилигрими“, двамата с Боб не са на една и съща вълна. И той отлично го знаеше. Точно това бе причината, поради която през последните две седмици той отказваше да говори по телефона с нея. Поведението му беше скандално, но не и необичайно за хората от неговата гилдия. При определени обстоятелства тя не би имала нищо против да го остави да си гледа работата. Ако например проумее, че Боб има право — ако се опитва да извлече от сценария някакъв нюанс, за който тя не се беше сетила; или пък ако в заснетото досега има достатъчно качествен материал, който би могъл да се монтира и използва. По принцип Уенди посещаваше снимките на всички филми, които правеше „Парадор“, и ако сега обстоятелствата бяха по-различни, щеше да успее да отложи пътуването си до Румъния с няколко дни — поне за след уикенда, когато Магда ще ходи да си избира пони. Ала „Парцаливите пилигрими“ не беше кой да е филм. Този филм бе от онези, които се падат веднъж на пет-десет години, филм със сърце, интелигентност и очарователни характери. Казано накратко, това бе лента, която хората във филмовата индустрия определят накратко като „стойностна“.
Прочете няколко реда от сценария — не че имаше нужда да го прави. Знаеше всяка реплика от диалога, всяко сценично указание. Работеше по този проект вече от пет години. Купи правата за книгата „Парцаливите пилигрими“, още докато беше ръкопис, шест месеца преди да се превърне в истинска книга. Тогава никой, нито дори самият издател, нямаше представа, че тази творба ще се превърне в международен бестселър и че ще се задържи на върха на класациите на бестселърите на „Ню Йорк таймс“ повече от година. Но тя го знаеше. Е, най-лесно е да купиш правата на дадена книга, когато се превърне в бестселър. Но да си наясно, че тя ще се превърне в хит, преди дори да се е появила на пазара, се изисква особен талант. Никога нямаше да забрави усещането си, когато прочете първия параграф на „Парцаливите пилигрими“ — беше си легнала с ръкописа и макар че беше много уморена, си бе наложила да поработи още малко. Минаваше единадесет и Шейн лежеше до нея, зазяпан в телевизора. Денят й беше минал отвратително. Тогава работеше друго — беше продуцент в „Глобъл Пикчърс“ със собствена продуцентска компания, А „Глобъл“ току-що бяха наели нов президент. Веднага се пусна мълвата, че той искал да правят само млади, мъжкарски филми и за всички беше ясно, че Уенди ще бъде първата, която ще си замине. Спомняше си как тогава се бе обърнала към Шейн с отчаяние в гласа: