— Вече не знам дали си струва да се блъскам толкова! Никой не иска да прави филмите, които аз бих искала да виждам на екрана!
— О, Уенди! — бе въздъхнал Шейн, без да отлепя очи от екрана на телевизора. — Както обикновено, преувеличаваш! Стегни се най-сетне!
И тя го бе изгледала кръвнишки, след което се бе заела да чете ръкописа.
Почти моментално сърцето й се бе разтуптяло от вълнение. С трепереща ръка обърна на следващата страница. След още три страници се обърна към съпруга си и заяви:
— Това е!
— Какво имаш предвид?
— Филмът! Онзи, който чакам цял живот!
— Защо ми се струва, че за всеки филм казваш така? — промърмори той и се прозя. После се претърколи и изгаси нощната лампа.
Тя се премести в кухнята. И чете цяла нощ, седнала на неудобния висок стол до барплота.
В „Парцаливите пилигрими“ се разказваше за опасните приключения на три американски медицински сестри, изпратени в Европа по време на Първата световна война. Стилът напомняше за Хемингуей, само че с женски нюанси. В девет сутринта на другия ден тя се обади на агента на автора и сключи с него сделка за закупуването на правата на ръкописа за 15 000 долара. Използва собствените си спестявания. Впоследствие се оказа, че това бе една от най-смислените инвестиции, които бе направила през живота си. Филмът „Парцаливите пилигрими“ би могъл да спечели дори „Оскар“ — „Ще спечели Оскар“, напомни си тя, — а като закупи правата към ръкописа със собствените си пари, тя си подсигури и собственото си участие и заинтересованост от проекта. Това означаваше, че когато го отнесе в студиото, никой няма да има правото да й го отнеме.
Шест месеца по-късно книгата „Парцаливите пилигрими“ продължи да бъде бестселър, а на нея й предложиха поста президент на „Парадор Пикчърс“. Така тя донесе ръкописа в „Парадор“ и прекара следващите четири години в битки за него. Първо, битка за подходящо написан сценарий (отне й три години и шестима сценаристи), а после кандидатиране за субсидия, настоявайки, че филмът ще се превърне в хит. Проблемът, както винаги, беше в бюджета — снимките на място и костюмите го превръщаха в удоволствие за 125 милиона долара. Но тя спечели. И това беше най-голямата сума, която „Парадор“ някога бе влагал във филм.
Всички в компанията бяха уплашени, с изключение на нея. Но точно затова президентът беше тя, а не те. И съвсем доскоро — всъщност, допреди две седмици, когато започнаха снимките по филма — тя бе абсолютно категорична, че лентата ще се превърне в хитова, ще донесе много пари и ще получи най-малко десет номинации за „Оскар“. А после видя първите резултати.
Филмът беше по принцип феминистки, а от видяното до момента ставаше ясно, че Боб Уейбърн е отявлен женомразец. Той се оказа нейната единствена грешка, но за съжаление фатална. Спомни си за огромната сума, която му бе предложила — с надеждата, че той ще облагороди материала с балансиращата си гледна точка. Вместо това той просто го съсипваше. Беше повече от ясно, че на този човек нито може да се има доверие, нито трябва да бъде оставен сам.
Нещата щяха да добият доста грозноват вид. Ще се наложи да се върнат към самото начало и да заснемат всички сцени, които досега са направили. Едва тогава Боб Уейбърн ще може да се тупа в гърдите, че е направил хит. Уенди имаше богат опит с този тип мъже — арогантни мъжкари и творци, затова знаеше, че стратегията за справяне с тях е много проста: Или прави нещата по моя начин, мой човек, или си поемай по пътя! Боб ще разполага с две седмици, за да започне да гледа на нещата по нейния начин, а ако не го стори, тя ще го уволни. Е, съществуваше и вероятността той сам да напусне — нищо чудно, докато хеликоптерът й кацне на снимачната площадка в Румъния, той вече да й е поднесъл този сюрприз. Но тя нямаше да бъде изненадана, защото бе подготвена за това. Последните три дена бе прекарала в непрестанни разговори по телефона, тайно проучвайки за други режисьори, които биха проявили интерес към този филм. И вече разполагаше с едно сигурно име.
Надраска няколко думи в полето на сценария и неочаквано усети, че я залива чувство на вина. Вина заради това, че бе излъгала и съпруга си, и семейството си, а сега ще трябва да излъже и доктор Винсънт. Защото нямаше никаква възможност да се прибере вкъщи за уикенда. Оправянето на филма щеше да й отнеме най-малко десет дена, а после вероятно ще трябва да се върне в Румъния за още десет, за да се увери, че всичко върви по график. Знаеше, че е грозно да се лъже (или по-скоро „увърта“), но в живота има мигове, когато се налага да направиш труден избор с надеждата, че онези, които те обичат, впоследствие ще те разберат.