А съпругът й би трябвало да е този, който я разбира най-добре. Наблюдаваше този бизнес вече достатъчно дълго (дори бе работил в него известно време), за да е наясно как сработват нещата. Провалът на „Парцаливите пилигрими“ просто не стоеше като опция пред тях, затова тя имаше моралното задължение да стори всичко по силите си, за да го превърне в успешна лента. Ако се налага, би скочила дори и от самолет, би работила по двадесет и четири часа в денонощие, би си отрязала и пръста, ако е необходимо. Защото знаеше, че ако сега не отиде лично на мястото на снимките и не оправи всичко, ще бъде уволнена. Е, не веднага, разбира се. Но когато след шест месеца филмът бъде пуснат на екран и се провали и „Парадор“ изгуби много пари (около петдесет-шестдесет милиона долара), ще я изритат само за две секунди. И ако това стане, тя може и да успее да си намери някоя не чак толкова престижна работа в друго голямо филмово студио. Но за да го стори, ще се наложи да мести цялото си семейство в Лос Анжелис — да откъсне децата си от Ню Йорк и да лиши себе си от поста на президент на компания.
Най-лошото бе, че ако това стане, посоката за нея щеше да бъде само една. Надолу.
Не можеше да позволи подобно нещо! Не и след всичките двадесет и пет години упорит труд, които бе положила!
Не се страхуваше да вложи и още. Тя обичаше работата си — и точка. Бе създадена за тази работа, бе родена за нея!
И така, Уенди продължи да работи през цялата нощ, през мрака над Атлантическия океан и през набъбващата зора над Париж. Самолетът й спря до ръкава в пет и двадесет сутринта местно парижко време. Тя включи мобилния си телефон и смени обхвата му към европейската клетъчна мрежа. И телефонът автоматично започна да звъни. Натисна бутона за проверка на приетите повиквания и съобщения.
„Имате… тридесет и две нови съобщения!“ — обяви приятният механичен глас в телефона й.
18
Беше краят на март и отново валеше сняг — за пети път през последните десет дена.
Тротоарите тънеха в киша, а по улиците се блъскаха автобуси и коли, надули гневно клаксоните си. На хората им беше писнало от сняг (надяваха се това да бъде последният за сезона). В таксито беше горещо и влажно, а по пода му имаше малки локвички, поради което Виктори беше принудена да седи със свити колене и високо вдигнати пръсти на велурените си ботуши, за да ги предпази от неминуемото подгизване.
„Защо не си вземеш частна лимузина с шофьор?!“ — непрекъснато се възмущаваше Нико. Да, вярно, че можеше да си ги позволи, но Виктори открай време бе изключително предпазлива относно излишните разходи. Смяташе, че е много важно да не забравяш кой си и откъде идваш, независимо колко високо си се изкачил по социалната стълбица. Но сега, когато „Би & Си“ като че ли се канеха да й направят изгодно предложение за закупуване на компанията й, може би ще бъде принудена да си осигури частна лимузина с шофьор. Например нещо луксозно — мерцедес като този на Мъфи Уилямс.
Но по-добре да не мисли толкова напред. Нищо не е сигурно… засега.
Дзън! Мобилният й телефон звънна приятно и тя провери съобщението.
„Не забравяй, че притежаваш този град! Късмет!“ беше от Нико.
„Благодаря!“
„Нервна ли си?“
„Не. Фасулска работа.“
„После ми звънни! Ще погледаме малко бижута!“
Виктори се усмихна на дисплея си. Нико очевидно се вълнуваше много повече от перспективите, които й се откриваха, отколкото самата Виктори. Още откакто разбра за първата й среща в централния офис на „Би & Си“ в Париж, тя не говореше за нищо друго.
Окуражаваше я и я наставляваше така, както гордата майка помага на своето дете.
— Можеш да го направиш! — повтаряше й непрекъснато тя. — Освен това го заслужаваш! Никой повече от теб не заслужава да печели по тридесет милиона долара годишно! Най-вече, като се има предвид колко труд си положила, за да стигнеш дотук!