И за свое собствено изумление Виктори се чу как изрича, вече със значително по-голям ентусиазъм:
— Да, Пиер, много ми харесва! Наистина много!
Час и половина по-късно Виктори съзерцаваше като омагьосана блестящите дълбини на рядък шесткаратов син диамант във формата на сълза. Върху картончето до него пишеше: „Собственост на един джентълмен. Приблизителна оценка: 1 200 000 — 1 500 000 долара.“
Кой ли е този джентълмен и защо ли продава диаманта си? И как изобщо се е добрал до него? Незнайно защо, но веднага си представи едва държащ се на краката си стар ерген, който никога не се бе женил и който е изпаднал в голяма парична нужда. Може би е пазил своя диамант с години, използвайки го като примамка, за да вкарва жените по-лесно в леглото си. „Ела ми на гости! — представи си го тя да казва. — Искам да ти покажа нещо!“ А после е изваждал диаманта от сейфа си и жените доброволно са влизали в леглото му, залъгвайки се, че ако си изиграят добре картите, някой ден той ще им подари този диамант.
„Откъде този цинизъм у мен?!“ — помисли си Виктори и разтри чело. Вероятно историята е по-романтична. Мъжът е подарил диаманта на съпругата си, но внезапно тя е починала и той го е пазил толкова, колкото е могъл. Виктори се опита да продължи напред, но диамантът сякаш я бе хипнотизирал. Не беше в състояние да откъсне очи от него. Беше бледо синкавозелен — може би зелен лед — с неонов обков, като блестящия зелен интериор на конферентната зала в „Би & Си“.
Кой би могъл да си позволи подобен диамант? Такива като Лин Бенет и… може би някои филмови звезди. Но защо да не бъде точно тя?! „Искам този диамант! — помисли си Виктори. — И някой ден наистина ще го имам!“
Май наистина бе започнала да полудява. Дори и да можеше да си позволи да похарчи повече от милион за диамант, би ли го направила? Не. Изглеждаше й отвратително безотговорно. Но пък, от друга страна, лесно е да критикуваш подобно поведение, ако никога не си имал нито парите, нито възможността да му се насладиш. А ето че съвсем скоро и тя би могла да се отпусне по такъв начин — стига да парафират сделката и внезапно да напълнят джоба й с милиони долари. Дали това ще я промени? В каква ли ще се превърне?
Намираше се на седмия етаж в изложбената част на „Сотбис“. Усети, че й става топло, затова съблече палтото си. Нико закъсняваше — нещо, което изобщо не беше в неин стил. Нико бе прочута със своята точност — винаги се придържаше стриктно към графика си, изтъквайки, че това е единственият начин, по който може да свърши всички неща, които трябва да се свършат. Най-сетне Виктори се откъсна от диаманта и се насочи към следващата витрина, която съдържаше няколко коктейлни пръстена от типа на онези, които носеше Мъфи Уилямс.
— Нещо конкретно ли търсите, госпожице Форд? — попита една жена, която се приближи към нея. Беше облечена с блуза на бели и кафяви ивици и сиво сако върху нея. Малката табелка на гърдите й съобщаваше, че тя е „госпожица Смит“.
— Засега просто разглеждам — отговори Виктори.
— Тази разпродажба съдържа няколко доста интересни образци на ювелирното изкуство — отбеляза госпожица Смит, като накара Виктори да си каже, че „разпродажба“ надали е най-подходящата дума за случая. — Ако желаете да пробвате нещо, за мен ще бъде удоволствие да ви го покажа!
Виктори кимна. Стана й много приятно, че служителите на „Сотбис“ не само я познават, но и се отнасят към нея така, сякаш присъствието й тук е напълно естествено и тя може да си позволи да си купи нещо от тях. Дори и в крайна сметка да не си купи, Нико беше напълно права. Имаше нещо особено приятно в това да знаеш, че си преуспяваща жена и че можеш да си позволиш сама да си купуваш бижутата. Работила си, за да стигнеш дотук, така че от време на време можеш да си позволиш и да се поглезиш.
И внезапно усети познатия вече прилив на въодушевление.
„Но какво толкова се притеснявам?“ — помисли си тя, докато разглеждаше 12-милиметров наниз от идеално подбрани естествени перли за 23 000 долара. Би трябвало да скача от радост! Дори Мъфи Уилямс бе отбелязала, че срещата е преминала великолепно, а после Пиер Бертьой бе стиснал ръката й, бе я целунал и по двете бузи и бе отбелязал: „Сега отиваме при адвокатите, нали? Оставяме ги да ни свършат мръсната работа, а ние запазваме ръцете си чисти!“ Което можеше да означава само едно нещо — адвокатите на Пиер и нейните адвокати ще се съберат, за да изковат условията по сделката. И тя знаеше, че ще бъде лудост да не приеме предложението им. Освен милионите долари, които ще бъдат длъжни да й платят, за да закупят компанията и името й, те й предлагаха редица други неща, които не би могла да си позволи сама — като например огромен рекламен бюджет на стойност повече от милион долара годишно.