— Просто не искам отново да подхващаме този въпрос!
— И защо? Защото знаеш, че съм прав ли?
— Защото не желая за пореден път да ти доказвам, че грешиш! — отговори назидателно тя.
Мълчание. Лин очевидно обмисляше чутото.
— Харесва ми, когато ми доказваш, че греша — отговори накрая. — Но когато става въпрос за французите, никога не греша!
Точно тогава го потърси някой друг и той затвори, но не преди да й обещае, че след няколко минути отново ще й звънне. Тя въздъхна, надявайки се той да забрави. Лин беше в състояние да продължи така часове наред — да й се обажда през пет минути, между по-важните си делови разговори, като че ли тя нямаше никаква по-съществена работа от това да си седи и трепетно да очаква позвъняванията му.
Върна пръстена на госпожица Смит и продължи напред. Спря се пред чифт стари диамантени обеци с клипс. Лин определено я дразнеше, но разговорът с него й напомни за караницата им по повод правенето на пари и последвалото малко след това обаждане на Мъфи Уилямс. Иронията беше недвусмислена, а задоволството на Виктори — огромно. Скарването бе станало в неговия апартамент, няколко дена след представянето на есенната й колекция и в разгара на хвалебствените отзиви в пресата. Виктори бе изпълнена със самочувствие и с усещането, че може да постигне всичко, за което беше мечтала. Но когато влезе в къщата на Лин, бе обзета от внезапно безпокойство. Всяка стая от неговата резиденция представляваше образец на вътрешния дизайн, който буквално крещеше за много пари и вкус. Не бяха само мебелите или прозорците, а неизброимите предмети на изкуството, всеки от тях поставен на идеалното за него място, всеки от тях поддържан, избърсван и излъскван редовно — така че единственото, което бе в състояние да мисли разглеждащият ги, бе колко пари са стрували и колко ли време е било необходимо, за да бъдат събрани и подредени така.
Дори и къщата на Нико не можеше да се сравнява с подобна прецизност към детайлите. Подобно нещо се постига само с милиони и милиарди долари. И ето че Виктори внезапно си даде сметка, че колкото и да се издигне, никога няма да разполага с парите, с които боравеше Лин. А това изобщо не беше честно. Познаваше много жени, които бяха преуспяващи правеха „сериозни“ пари, но които изобщо не можеха да се сравняват по богатство нито с Лин Бенет, нито с Джордж Пакстън. Защо само мъжете могат да бъдат толкова богати, а жените никога?! И тогава, тръгвайки след Лин към прожекционната зала, тя внезапно попита:
— Би ли ми казал как точно се правят един милиард долара, Лин?
Той, естествено, изобщо не прие въпроса й на сериозно. Вдигна телефона и излая в него на иконома да им донесе две водки с тоник, а после се отпусна върху канапето от бежова коприна, което представляваше полумесец и вероятно бе изработено по поръчка. Прожекционната зала бе любимата стая на Лин. Намираше се на последния етаж и от нея се разкриваше гледка към Сентрал парк. А ако погледнеше на изток, човек би могъл да зърне и завоя на реката. Помещението имаше съвременно азиатско излъчване, с червеникавокафяви резбовани рамки на прозорците, копринени възглавнички и цяла лавица с коне и воини от династията Танг на отсрещната стена. От него се излизаше на огромна тераса с идеално поддържана зеленина в големи теракотени саксии и още азиатски статуи.
— Питам те съвсем сериозно, Лин! — бе повторила тя, загледана в парка. Дърветата бяха все още голи и разкриваха гледка към езерото, където през топлите дни децата обичаха да пускат радиоуправляемите си лодки. — Наистина искам да знам как става!
— Как го постигнах аз или как го правят по принцип хората? — уточни той.
— По принцип.
— Ами, отговорът е много лесен. Не можеш.
— Как така не можеш? — присви очи тя. — Какво не можеш по-точно? Обясни ми!
В този момент се появи икономът и им сервира напитките върху червен лакиран поднос — подносът, който по изрично настояване на Лин се използваше само и единствено в тази стая.
— Не можеш да го направиш! — продължи той, взе си чашата и отпи огромна глътка.
— И защо?
— Защото, Вик — започна надменно той, кръстоса крака и натисна някакъв бутон отстрани на масичката, след което стаята се изпълни с музика, — това е нещо като клуб. Клубът на милиардерите. Работиш години наред и на някакъв етап останалите милиардери решават да те направят член на техния клуб.