Виктори се замисли за момент, а после изрече смръщено:
— Добре де, защо например не решат да поканят и мен в техния клуб?
— Тези неща не стават така — усмихна се Лин. — Това е частен клуб. Никакви жени и никакви хора от малцинствата. Може и да не ти харесва, но така стоят нещата при нас.
— Не е ли незаконно?
— Кое по-точно? — изрече нехайно Лин, напълно убеден в позициите си. — Та това не е официална организация. Правителството не може да ти заповядва кого да избереш за свой приятел! — Сви рамене и добави: — За хората от този клуб жените стават единствено за чукане, а не за сериозен бизнес.
— Но това е отвратително!
— Така ли мислиш? Е, може. Но това е самата истина. Кога най-сетне вие, жените, ще проумеете, че не сте в състояние да промените мисленето на мъжете?! — При тези думи той се изправи, разклати леда в чашата си и я изгледа подканящо. — Та като стана въпрос за тази работа…
Тя се изсмя. Ако Лин си въобразяваше, че след подобна пледоария ще успее да я вкара в леглото си, ще има много да чака. Тя стана, вдигна телефона и помоли иконома за още две водки с тоник. А после се обърна към Лин.
— Моля те, кажи ми сериозно! Ако искам да натрупам един милиард, как да го направя?
— И защо ти е да натрупаш един милиард? — изгледа я развеселено той.
— Защо пък не?! Ти за какво си ги натрупал?
— Защото парите са там и те чакат! — отговори разпалено той. — Ако си мъж, това е най-върховното нещо, което можеш да постигнеш в живота си. Все едно да си крал или президент. Само дето не е необходимо да бъдеш от кралско потекло, нито пък да бъдеш избран. Не ти се налага да убеждаваш тълпа неудачници, че си достатъчно добър, за да гласуват за теб.
— Тук вече си противоречиш! — изсмя се Виктори. — Нали току-що каза, че единственият начин да станеш милиардер е да те приемат в клуба!
— Права си. Но тук става въпрос за някакви си десетина души. Ако не можеш да организираш десетина човека да те подкрепят, значи наистина си неудачник! — Направи пауза, след което добави: — Вече можем ли да си лягаме?
— Само след минутка — отвърна тя и се загледа в лицето му.
Какво ли е да бъдеш на мястото на Лин Бенет? Да бъдеш толкова уверен в мястото си в света, да се чувстваш така, сякаш всичко, което поискаш, ти принадлежи по право… изобщо да разсъждаваш така, както ти е угодно, да живееш в свят, където никой не смее да ти наложи абсолютно никакви ограничения, особено по отношение на парите — колко да харчиш и колко да правиш…
— Скъпи — започна тя, мина бавно покрай него и със съблазнителен жест се отпусна върху ниското диванче, тапицирано в бледокафява коприна, — ами ако искам да направя… е, не милиард долара, разбира се, защото никога няма да мога да вляза в твоя клуб, но… да кажем няколко милиона? Как става?
— С какво разполагаш? — обърна се към нея Лин, вече определено заинтригуван. Беше повече от ясно, че започва да приема разговора на сериозно. И тя си знаеше, че ако иска да насочи мислите му в друга посока, трябва само да заговори за бизнес. Понякога използваше този трик, когато забележеше, че той е в кисело настроение. Но този път информацията наистина й трябваше.
— Не твърдя, че може да стане — започна той, — но ето как трябва да се гледа на този въпрос. Все едно играеш „Монополи“, в най-буквалния смисъл на думата — нещо, което жените като че ли упорито отказват да проумеят. Бизнесът е една игра! Нуждаеш се от имоти, които другият срещу теб много желае. И забележи, изобщо не ти говоря за Медитериниън авеню! Нуждаеш се от Парк Плейс или от Бордуок. Точно с това разполагам и аз, схващаш ли? По отношение на козметичния бизнес аз притежавам Парк Плейс!
— Но ти на практика не притежаваш „Белън козметикс“, нали, Лин? — изтъкна тя. — Или го притежаваш?
— Това е въпрос на семантика — отбеляза той. — За целите, които ме интересуват, го притежавам. Е, не цялата корпорация, но прилична част от нея. Тридесет процента. А това, по една случайност, е контролният пакет акции.
— Но ти не си влязъл в играта чрез собствеността си върху Парк Плейс! — изтъкна усмихнато Виктори. — Сам си го казвал, че си тръгнал от нулата! Сигурно някога си имал само Медитериниън авеню.
— Точно така — кимна Лин. — Започнах с обикновена дистрибуция — преди много години, веднага след като завърших колежа. Предлагах на клиентите малка козметична линия, която една старица бъркаше в кухнята си. Е, въпросната старица, разбира се, се оказа Нана Ременбергер, а прочутата й пудра се превърна в „Ремчайлд козметикс“!