Нищо ново под слънцето. И без това тя го издържаше още от мига, в който се бяха запознали преди цели петнадесет години.
Тогава проявяваше филми в едно филмово студио, а той се готвеше да стане велик творец на филми. Не режисьор — творец на филми! Беше с три години по-малък от нея, което в онези години си беше доста смело — двадесет и седем годишна жена с двадесет и четири годишен мъж. На всичко отгоре беше толкова красив, че спокойно можеше да стане актьор. Но за него актьорската професия не била достатъчно интелигентна. Била много под него. Тогава живееше с още трима младежи в една съборетина на пешеходната улица в Санта Моника, което не беше никак благодатно за развитие на любовна връзка, така се само след две седмици той се премести да живее при нея. Тогава твърдеше, че е истински творчески гений. А тя е практичната. Уенди нямаше нищо против. Той беше толкова неустоим! И сладък. Но винаги на нокти с живота. Пишеше сценарий и се опитваше да събере пари за независим филм. И тя му помогна, филмът й отне две години и 300 000 долара, а после се превърна в нещо като хит, така че двамата се ожениха.
Но после, типично по холивудски, всичко замря. Шейн получи няколко поръчки за сценарии, но нито един от тях не стигна до реализация. Истината беше, че те не бяха особено добри — нещо, което Уенди предпочиташе да пази за себе си. Казваше си, че това няма значение — той я подкрепяше, беше добър баща, двамата се забавляваха, така че на нея не й пукаше особено. И по причини, които тя и до днес не можеше да проумее, нейната кариера летеше стремглаво нагоре. Сега вече заемаше изключително влиятелен пост, макар че се стараеше да не обръща много внимание на този факт. За нея този пост бе важен единствено заради финансовото спокойствие, което им осигуряваше — не се налагаше да се тревожат за пари, въпреки че дълбоко в себе си тя непрекъснато се тревожеше. Тревожеше се, че може да я уволнят или че парите й могат да свършат — какво щяха да правят тогава?! И ето, че сега Шейн, който бе преминал от писане на сценарии към писане на роман (непубликуван), искаше да отваря ресторант! Уенди бе вложила вече 250 000 долара в този ресторант. Не знаеше почти нищо за проекта, защото нямаше време да му обърне внимание. Но знаеше, че сигурно и той ще бъде пълен провал. От друга страна, може пък да впише тези пари като разходи…
Излезе изпод душа и точно в този момент в банята се появи Шейн и й подаде мобилния телефон. Уенди го погледна въпросително и той прошепна:
— Джош е! — И сбърчи нос.
Уенди въздъхна. Джош бе един от тримата й асистенти — арогантен двадесет и три годишен младеж, който изобщо не се стараеше да прикрие факта, че по негово мнение нейната работа би трябвало да се падне на него. На няколко пъти се бе опитала да му изясни, че ранните часове на деня са време за семейството и че не трябва да я свързва с никого преди девет часа, освен ако не е нещо спешно. Но Джош изобщо не я слушаше и обикновено й звънеше поне три пъти между седем и половина и девет и петнадесет, когато тя пристигаше в офиса.
— Ранна птичка, както винаги рано пее, а, Джош? — изрече в телефона тя, докато изтриваше краката си.
Настъпи миг тишина, сякаш Джош възприе думите й като обвинение. За него бе напълно непонятно как е възможно хората да имат живот извън работата си. Той бе напълно убеден, че подобни хора изобщо не трябва да заемат властови позиции — особено над човек като него.
— Току-що се обади Виктор Матрик! — изрече той, отделяйки нарочно сричките. — Реших, че това вероятно влиза в графата на спешните неща.
„Мамка му!“ — прииска й се да изпищи. Мамка му! Мамка му! Мамка му! Виктор Матрик бе изпълнителният директор на „Сплач-Върнър“, която сега притежаваше „Парадор Пикчърс“ — компанията, на която пък тя беше президент.
— Какво му каза?
— Казах му, че в момента не си на линия, но че ще се опитам да се свържа с теб. — Пауза. — Да се опитам ли да го открия още сега?
— Само секунда, става ли?! — извика тя, уви се с една хавлия и се изстреля от банята. Докато минаваше покрай кухнята, видя, че госпожа Минивър вече е пристигнала и нацупено храни децата с багети и кремообразно сирене. По някакво чудо Тайлър и Магда се оказаха облечени и готови за училище.