— Както желаеш! — сви рамене той и излезе с вирнат нос от стаята, както правеше винаги, когато нещо не ставаше по неговата воля.
Когато пристигна таксито, което трябваше да я откара до малкото летище на острова, той вече се бе заел със следващата точка от графика си — подводно гмуркане. И докато стоеше на нагрятата от слънцето писта и чакаше разбрицания едно турбинен самолет с пет места, който беше успяла да запази, за да стигне до летище „Айслип“ на Лонг Айлънд, Виктори за пореден път си помисли колко хубаво щеше да бъде да може да приеме предложението му за частния самолет. Но просто не можеше. Чартърният полет й струваше 3 000 долара, а после с още 200 долара стигна с такси до летище „Кенеди“, където беше точно навреме, за да хване полета в 18 часа за Париж — за още 3 000 долара. Като цяло, тази среща в Париж й бе излязла 8 000 долара, но всеки от тях си струваше. Особено като се има предвид, че малко след завръщането си по време на обяд в „Майкълс“ тя съвсем случайно се бе сблъскала с Лин и бе заявила:
— Както изглежда, „Би & Си“ се канят да ми направят страхотна оферта за моята компания!
И той едва не се бе задавил с агнешката си пържола.
Този спомен я накара да се усмихне. Загледа се в отражението си в огледалото и завъртя леко глава, наслаждавайки се на начина, по който диамантените обеци улавяха светлината. Може би наистина трябва да си купи нещо, за да отпразнува случая. Може би точно тези…
Телефонът й пак иззвъня.
— Е — отсече Лин, продължавайки оттам, където беше свършил преди няколко минути, — както изглежда, тази вечер съм принуден да остана във Вашингтон. Защо не вземеш да скокнеш на самолета и дойдеш тук да вечеряме?
Тя въздъхна и отговори:
— Лин, заета съм!
— С какво?
— Да си живея живота!
— Значи няма да дойдеш във Вашингтон, за да вечеряш с мен, така ли?
— Няма.
— Окей. Чао! — И затвори.
В този момент най-сетне се появи и Нико — мокра, разчорлена, без дъх, зачервена, като че ли беше бягала.
— Съжалявам, че закъснях — изрече запъхтяно тя. — Просто се случи нещо…
— Няма проблеми. Аз си разглеждам — отговори Виктори.
— Пак ли Лин? — попита Нико, забелязвайки мобилния телефон в ръката на Виктори и раздразненото й изражение.
Виктори сви рамене и отговори:
— Искаше тази вечер да съм хванела самолета за Вашингтон, за да вечерям с него! Аз му отказах. Струва ми се малко курвенско да те разкарват напред-назад с частния самолет на някакъв тип, само и само да вечеряш с него!
— Ами… не знам. Между другото, тези обеци са много хубави!
— Струват двадесет и две хиляди долара! — прошепна й Виктори и ги подаде обратно на госпожица Смит.
После се преместиха пред витрината със синия диамант, собственост на джентълмена.
— Ще го пробвам! — извика неочаквано Нико.
— Но ти не можеш да си го позволиш!
— Човек никога не знае, Вик! Може пък някой ден и да можем да си го позволим! — изрече уверено Нико. После свали палтото си и госпожица Смит се втурна, за да отключи витрината.
— Красив е, нали? — отбеляза помощничката, като свали диаманта от мястото му. После го вдигна и той заблестя на фината си платинена верижка. — За себе си ли го купувате? Или го замисляте като подарък? Може би от съпруга ви?
— В никакъв случай — махна с ръка Нико. После се изчерви и добави: — Съпругът ми никога…
Виктори се ококори. Познаваше Нико вече години наред, но досега никога не бе допускала, че приятелката й изпитва такава страст към бижутата. От друга страна, човек всеки ден научава по нещо ново за приятелите си.
— Моят съпруг не се интересува от… бижута — отбеляза Нико и повдигна леко косата си, така че госпожица Смит да закопчее диаманта на врата й.
— Да, така стоят нещата в наши дни — кимна госпожица Смит. — Все повече и повече жени идват при нас, за да си купуват сами бижутата. Но според мен така е по-добре, не мислите ли? Поне ще имаш онова, което наистина искаш!
— Напълно сте права — кимна Нико. После се обърна, за да се огледа в огледалото.
Диамантът блестеше зашеметяващо върху бялата й кожа. Виктори съжали, че не са по-богати, за да си го позволят. Защото този диамант беше самата Нико — хладен, син и властен, като нея самата. Този диамант просто принадлежеше на Нико. Жалко, че не съществува никакъв начин тя да го има!
Но самият досег с диаманта, дори и за минута, като че ли възвърна самочувствието и излъчването на Нико. Защото в следващия момент тя се приведе над ухото на приятелката си и с тих, хладен тон прошепна нехайно: