— Добро утро! — изрече студено госпожа Минивър с изискания си британски акцент.
Заплатата й беше 150 000 долара годишно. По този повод Уенди често се шегуваше, че докато повечето бавачки получават по 100 000, акцентът на госпожа Минивър й струва допълнителни 50 000. Сега тя й помаха притеснено и забързано нахълта в малката задна стаичка, които наричаха кабинет. Вътре имаше метално бюро, чисто нов компютър, няколко неразпечатани кашона, играчки, разнообразни дивидита, спортна пътечка (използвана само веднъж) и три чифта ски. Уенди се отпусна върху мекия офис стол и изрече в телефона:
— Вече можеш да ме свържеш с Виктор!
Хавлиената кърпа се плъзна по тялото й и тя сведе поглед към гърдите си. Господи, започнали са да увисват! Някога те бяха нейната радост и гордост, а сега приличаха на две сплескани круши! Очевидно сериозно ще трябва да се замисли дали да не се подложи на козметична операция!
— Свързвам те с Виктор Матрик! — обяви от другия край на линията Джош с полупрезрителен и полуподмазвачески тон.
— Здравей, Виктор! — изчурулика бодро Уенди.
— Надявам се, че не те притеснявам — изрече с мазен глас шефът й.
— Ни най-малко!
— Хубаво. За онзи филм, дето ще му правим вътрешна прожекция. „Петнистото прасе.“ Да разбирам ли, че мога да заведа на него и внуците си?
Но какво, по дяволите… Какви ги дърдори този човек, за бога?!
— Ами… това зависи от възрастта на внуците ти, Виктор — изрече предпазливо Уенди. Възможно ли е шефът й да няма никаква представа за съдържанието на филма? — Това е нашата голяма романтична комедия за декември.
— Значи не е детско филмче — констатира Виктор.
— О, не! — отговори любезно тя. — Това е романтична комедия, която се върти около един шикозен ресторант в Уест Вилидж. В главните роли са Джени Кадин и Танър Коул.
— Да, знам, че играе Джени Кадин, та по този повод все се чудех защо е приела да играе прасето — възкликна Виктор и за огромно облекчение на Уенди се разсмя гръмогласно.
— Убедена съм, че Америка няма нищо против да я гледа и в такава роля, но точно в нашия случай, Виктор, „Петнистото прасе“ е името на ресторанта.
— Ясно — обади се шефът й, най-сетне поемайки си дъх след пристъпа на смях. — Е, Уенди, очаквам с нетърпение да те видя в пет.
— Точно така, Виктор. В пет часа — изрече спокойно тя, макар да й идваше да се разпищи. От две седмици насам бяха пуснали съобщение, че вътрешната прожекция ще бъде в четири.
— Мислех, че вътрешната прожекция е в четири! — изсъска Джош веднага щом Виктор затвори. За асистентите беше стандартна практика да остават на линия, за да си водят записки за разговора, ако се налага.
— Беше! — отбеляза саркастично Уенди. — Но сега, както разбирам, ще бъде в пет. Следователно ще се наложи да се свържеш с всички и да им съобщиш за промяната в часа.
— Ами ако не им е удобно?
— Ще им бъде удобно и още как! Просто им съобщи, че промяната е наложена от Виктор Матрик!
С тези думи тя затвори. Отпусна се назад в стола си и простена. Вече години наред хората разправяха, че Виктор Матрик, когото всички наричаха просто Стареца, постепенно полудява, а разговорът от тази сутрин определено го доказваше. Само това й трябваше! Ако Виктор откачи и го принудят да отстъпи мястото си на изпълнителен директор, компанията ще сложи някой друг и тя вероятно ще бъде първият в списъка на уволнените. Винаги се започваше от хората на нейната позиция. Независимо от добрите й резултати президентът на „Парадор Пикчърс“ би бил прекалено скъпа прищявка за новия изпълнителен директор. И тогава какво ще прави? Какво ще стане с децата й? Ами с Шейн?
„По дяволите!“ — рече си наум тя и вдигна хавлиената кърпа от пода. Това означаваше, че ще й се наложи да работи още по-упорито и на всичко отгоре да подходи хитро. Най-вероятно щяха да заменят Виктор с някой вътрешен човек, което означаваше, че тя трябва да започне да култивира близки познанства с всички президенти на отдели, както и с изпълнителните директори, които се отчитаха пред Виктор. Надали можеха да изберат по-лош момент от този! „Парадор Пикчърс“ произвеждаше по шестнадесет филма на година и тя надзираваше лично всеки един от тях — от закупуването на авторските права на основния материал до наемането на сценаристите и режисьорите, и актьорите, и операторския екип, до одобряването на бюджетите, до посещение на евентуалните места за снимките, до съблюдаването на ежедневните дреболии и пускането на бележки до редакторите, а после до вземането на решенията за рекламния бюджет, и за промоциите, и накрая — присъствието на премиерите. И на всичко отгоре точно сега се намираше в подготвителната фаза на един филм, който лично тя считаше за най-важен в своята кариера, филмът се наричаше „Парцаливите пилигрими“ и снимките му трябваше да започнат след два месеца. „Парцаливите пилигрими“ беше филмът с главно „ф“ — филмът, който всеки във филмовата индустрия си мечтаеше да направи някой ден, от онези филми, за които хората в нейните среди живееха, от филмите, заради които човек изобщо се решаваше да влезе в бизнеса. Но точно сега „Парцаливите пилигрими“ приличаше на малко бебе. За да оцелее до следващата фаза от живота си, той се нуждаеше от непрестанно внимание и грижи — къпане, хранене, смяна на пелените. И последното нещо, което й трябваше точно сега, бе да обикаля офисите и да се натяга на шефове и колеги.