Уенди се обърна за помощ към доктор Винсънт.
— Наложи се да уволня режисьора и да наема друг, а после трябваше да… — започна, но после се отпусна безпомощно в стола си.
Как въобще може да им обясни целия непосилен процес по наемането на нов режисьор и започването на работа с него?! За капак на всичко бе напуснал и продуцентът — в знак на протест. Така че сега се налагаше временно да го замести, докато новият продуцент, който в момента завършваше друг филм, приключи работата си и се появи на тяхната снимачна площадка, точно след (ако всичко върви по план, разбира се!) четири дена!
— Не заминавай, чуваш ли?! Предупреждавам те, Уенди! — бе извикал на другия ден Шейн, докато тя си приготвяше багажа.
— Налага се.
— Не чу ли какво ни каза доктор Винсънт? Ти просто бягаш! Използваш филмите си — своите фантазии, — за да избягаш от живота! Върховен пример за ескейпизъм!
Точно в този момент тя с удоволствие би стиснала врата на доктор Винсънт. Защото на този свят нямаше нищо по-опасно от мъж с огромни комплекси и дребни познания по психология, чието единствено предназначение той намира в битката срещу жената, с която не би могъл да се сравни! Вероятно едно време жените са си живеели по-добре — тогава, когато мъжете са били още във фазата на неандерталците и са нямали абсолютно никаква представа защо правят това, което правят, а още по-малко пък — защо жените правят определени неща.
И сега, чувствайки необходимостта да се защити, тя отбеляза: — Хората имат нужда от своите фантазии, Шейн! Защото ако някоя прекрасна сутрин всички едновременно съзрем света такъв, какъвто е в действителност, гарантирам ти, че никога повече няма да станем от леглата си!
— Ти гледай себе си, Уенди! Аз си го виждам света много добре такъв, какъвто е! И се справям с него!
Това изявление представляваше такава крещяща лъжа, че Уенди изгуби ума и дума. Накрая обаче се съвзе и изтъкна:
— Само защото не ти се налага да го правиш, Шейн! Защото благодарение на моя къртовски труд можеш да си живееш в красивия розов балон, без никога да ти се налага да правиш нещо, което не желаеш!
Ето че най-сетне си го каза! Това като че ли беше най-болезненият спор през дванадесетте им години брачен живот. Нарани го, но само защото за първи път се осмели да му каже онова, което наистина мисли, без да си прави труда за пореден път да преглъща, само и само да не поломи крехкото му его. А после, когато отново бе в самолета за Румъния, беше принудена да признае пред себе си, че доктор Винсънт е абсолютно права. Уенди действително използваше работата си като извинение, за да избяга. Да избяга от Шейн! Господи! Наистина ли вече не го обичаше? Но как би могла да го обича?! Дори и да искаше, не можеше, особено след всичко онова, което той се опитваше да стори на нея и на семейството им. Поведението му беше толкова невероятно, толкова низко и презряно, че въобще не й се искаше да мисли за него. И сега, докато гледаше през прозореца към безрадостния циментов пейзаж (таксито тъкмо излизаше от тунела „Линкълн“ и навлизаше в Ню Джърси), тя усети, че се изчервява. Изчервява се от срам и от едва сдържан гняв.
Още на летището в Париж долови, че нещо не е наред. Беше се превърнало в нещо като традиция винаги да се връща от пътуване с подаръци и точно тази част от всяко пътуване й беше любимата — да купува играчки и други неща за децата, защото това означаваше, че много скоро ще ги види. Беше купила малък куфар на колелца, за да го пълни с подаръци, и обикаляше безмитните магазини на летището в Париж, като се опитваше да се свърже с Шейн. Той не отговаряше на нито един от телефоните — нито на мобилния, нито на домашния, нито дори на този в дома на родителите си. Пробва и мобилните телефони на децата, но те също не отговаряха. В Париж беше четири следобед, което означаваше, че в Ню Йорк е десет сутринта. Сигурно има някакво логично обяснение — всички са заминали някъде. Може би са излезли по магазините. Възможно ли е Шейн да е забравил, че тя ще се върне в събота вечерта? Бе напълно сигурна, че му каза, но дали той й е повярвал? Беше си наложила да се обажда на Шейн и децата най-малко по веднъж на ден. Разговорите й с Шейн бяха сковани и пълни с напрежение, но това беше напълно логично — дори и да не бяха се скарали преди тръгването й, трансатлантическите телефонни разговори бяха практически невъзможни. Тя отдавна се бе научила да не им отдава особено значение — защото, ако го направеше, можеше да полудее. Но когато не успя да се свърже с Шейн и от летището в Париж, вече откачи. Въртеше на него и децата през десет минути, в продължение на два часа, чак докато не се качи в самолета и стюардесата не я помоли да изключи мобилния си телефон. Сърцето й се изпълни с грозно предчувствие — страх, който не я напусна нито за миг през следващите седем часа на полета. Случило се е нещо лошо! Може би пожар! Вероятно Шейн е мъртъв!