Той просто остана да стърчи и да й се подиграва. Заляха я безнадеждност и отчаяние. И някъде от мрачните дълбини на тези усещания изникна ирационалното, но категорично осъзнаване, че нещо е изгубено и никога повече няма да бъде намерено. Значи все пак денят беше настъпил — денят, от който се бе ужасявала през целия си живот. Тя се беше провалила — напълно и безвъзвратно. Вече не можеше да го отрича. Не беше направила нищо както трябва. Беше предала всичко и всички и най-вече — децата си.
Чувството за вина беше непоносимо. Уенди отстъпи назад и се преви надве от болка, подпирайки се на циментовата стена. Какво да преви сега? Да повика ключар или може би адвокат, или може би… полицията? Но при самата мисъл за всичките тези усилия я обгърна странно безсилие. Най-добре просто да се предаде и да легне тук, в коридора. Шейн все някой ден ще се върне и ще я намери.
„Точно като в съня ми“ — помисли си тя, отпусна се и клекна до стената. Онзи сън, в който лежеше безпомощна в коридора и умираше, неспособна да помръдне дори пръста си. Притисна ръце към слепоочията си и отвори уста в безмълвен писък.
Пое си дълбоко дъх и започна да разтрива лицето си. Трябва да диша! Трябва да мисли! Първото нещо, което трябва да се направи, бе да се извика ключар — нали във филмите винаги така ставаше! — а после тя ще влезе в апартамента и ще потърси доказателства за това, къде Шейн е отвел децата. Изправи се и вдигна чантата си. Предстоеше й игра на изчакване. Първо трябваше да изчака ключаря, а после да открие децата си.
Извади телефона си и погледна екрана. Беше сив. Батерията беше свършила.
Значи в такъв сценарий е въвлечена, а? Където отчаяната майка изгубва децата си и на всяка крачка от търсенето им се сблъсква с препятствия.
„Хайде, мисли!“ — подкани се тя. Събра жалките си вещи и се върна долу във фоайето.
— Имате ли ключ от апартамента? — попита тя пазача.
— Не разполагаме с ключове на апартаментите — отговори надменно той.
— Съпругът ми е сменил бравата. Докато бях в командировка. Не може да не разполагате с ключ.
— Не държим ключове от апартаментите. Не ни е разрешено.
— А кой ги държи?
— Не знам.
— А дали не са у собственика?
— Не знам.
— Имате ли телефонния му номер?
— Не.
Пауза. Уенди почувства, че я обзема убийствена жестокост към този мъж, който вероятно просто се стараеше „да си гледа работата“. Ако беше мъж, сигурно щеше да го удари.
— Как се казвате? — попита и започна да рови в чантата си за химикалка. Знаеше, че губи ценно време с този човек, но незнайно защо точно този въпрос й се струваше от огромно значение.
— Лестър Джеймс.
— Благодаря, Лестър. Ще уредя още утре да бъдеш уволнен.
— Не смейте да ме заплашвате, мадам!
— Аз не те заплашвам. Просто изтъквам факт.
От тази мила размяна на реплики сърцето й отново се разтуптя. Насочи се към стъклените врати и ги блъсна с все сила. Излезе на улицата. Веднъж отприщена, яростта й се оказа помитаща. Как смее Шейн да й краде децата?! Пристъпи напред и вдигна ръка, за да си спре такси. Една кола едва не я удари — изви в последния момент и шофьорът скочи върху клаксона в безсилна ярост. Тя му показа среден пръст. Яростта й вече беше стигнала точката на кипене.
Минаха няколко таксита, но всички до едно бяха заети. След няколко минути тя си даде сметка, че трябва да потърси някое специално. Тръгна към Седмо авеню, помъкнала куфарчето си, което сега й се струваше тежко цял тон, а зад себе си дърпаше другия куфар, на колелцата. След няколко метра спря, за да прехвърли тежестта на другата си ръка и да си поеме малко дъх. Къде са всичките таксита, за бога?! Едва когато забеляза тълпите от младежи по тротоарите, се сети, че е събота вечер.
Събота вечер в Челси, десет часа вечерта. Надали можеше да стане по-зле. Кварталът изобилстваше от евтини ресторантчета и шикозни клубове — мечтана спирка за всички любители на забавленията в края на седмицата. Намирането на такси беше невъзможно, но пък на Двадесет и трета улица имаше станция на метрото. И като спираше на всеки няколко крачки, за да намества багажа си, тя бавно и болезнено измина трите пресечки до входа на метростанцията.