Когато се озова пред олющените сини перила, отвеждащи надолу по стълбите, тя се запита къде всъщност отива. Би могла да провери в апартамента на родителите на Шейн в Сентрал парк Уест — беше напълно възможно да е оставил децата там, а самият той да е изчезнал някъде за уикенда. Но нищо чудно те да не са там, което означаваше, че ще изгуби най-малко половин час, при това само за да установи, че и там не я пускат. Би могла да опита при Виктори или Нико, но те също може да не са си вкъщи. Най-доброто решение като че ли е да отиде на хотел… и точно в този момент си спомни, че „Парадор Пикчърс“ разполага със служебен апартамент в „Мърсър“. Никога досега не го беше ползвала. Апартаментът бе останка от времето, когато шеф на „Парадор“ беше Комсток Дибъл, който провеждаше там прочутите си партита след снимките и любовните си срещи. Но Уенди бе почти сигурна, че компанията все още е негов собственик — винаги, когато ставаше въпрос за него, някой задължително изтъкваше, че така и така са го купили прекалено евтино, няма смисъл да се лишават от него.
„За спешни случаи!“ — помисли си мрачно тя и тръгна надолу по стълбите. Куфарът на колелца затрака след нея. Шайка момичета мина покрай нея и едва не я събори. Всички бяха облечени с къси полички и евтини обувки с високи токове, бъбреха възбудено като свраки и излъчваха младежка надменност. „Дали знаят какво ги очаква в живота?“ — помисли си Уенди и ги изгледа с раздразнение и завист заради детското им безгрижие. Дори и да бяха усетили втренчения й поглед, момичетата не го показаха. И защо да го правят? За тях тя бе една напълно незначителна и невидима лелка, а дори и да знаеха, че е президентът на „Парадор Пикчърс“, дали щяха да го оценят? Надали. В очите им тя бе просто отчаяна жена на средна възраст — от онези, които, когато младо момиче ги забележи, се обръща към приятелката си и й прошепва: „Ако някога заприличам на онази, застреляй ме!“
И все пак накрая ще заприличат на нея. Това бе едно от нещата, които младите категорично отказваха да разберат. Отказваха да приемат, че всички на този свят остаряват и на всеки се случват какви ли не гадости. Огромни гадости. Гадости, които не можеш да контролираш.
Влезе в мотрисата и се насочи към центъра на града в пълна анонимност. Радваше се, че никой не я гледа. Въздъхна, а когато стигна на станция Спринг стрийт, слезе. После завлече изтощеното си тяло и багажа до стара калдъръмена уличка. От всички квартали на Манхатън Сохо единствен бе запазил неповторимата атмосфера на снимачна площадка. Населението и минувачите приличаха досущ на статисти от хубав стар филм и се вписваха идеално в обстановката. Тук цареше някакво особено усещане за нереалност. Съвършенството беше толкова очевидно, че граничеше с невъзможността. Точно в този момент от черното велурено небе закапа лек дъждец.
Едва в единадесет и петнадесет вечерта Уенди успя да се свърже с Шейн.
Той отговори с грубо и подозрително „Ало?“ — като престъпник, укриващ се от закона. Тя изпита облекчение най-сетне да го чуе. А освен това гняв и уплаха — уплаха, че той ще откаже да й съобщи къде са децата или че ще й затвори най-безцеремонно — подозираше, че бе вдигнал телефона само защото го бе потърсила от хотела и той не бе разпознал номера. Абсурдът от всичко, което беше сторил — беше отвел децата, беше й изпратил документи за развод, не й беше позволил да си влезе в апартамента, — беше толкова огромен, че тя се зачуди откъде точно да почне. С един удар й бе отсякъл краката. Той разполагаше с всичката власт на света, а тя — с никаква.
— Шейн… — започна тя с твърд, но не и агресивен тон.
Той се поколеба — от чувство за вина или изненада, опитвайки се вероятно по тона на гласа й да прецени дали за него ще бъде безопасно да продължи разговора.
— А, здрасти! — изрече накрая, очевидно събрал смелост.
— Къде са децата? — попита тя и несъзнателно се насочи към прозореца. Цялото й внимание бе концентрирано върху нетрайната връзка с живота, придържана към ухото й.
— Добре са. Тук, при мен са — отвърна отбранително той.
— А вие къде сте? — попита тя почти безгрижно. Внезапно я осени мисълта, че най-добрият начин за завършване на тази сцена е да го заблуди, като върши точно обратното на онова, което той очаква от нея — тоест да се прави, че всичко е наред.