— Да, хубавичко. Но не съвсем точно.
— Мамка им! — махна с ръка Глини. — Нали знаеш, че медиите винаги нещо не са разбрали?!
Хвърли отвратено вестника върху стъклената масичка и скочи на крака. Глини беше закръглена жена, даже по-точно казано — дебела, но обладаваше енергията на гимназистка. Като човек беше страхотна, но като клиент представляваше най-големият кошмар на всеки моден дизайнер — към тлъстините й се прибавяше и отчайващата й височина от само някакъв си метър и шестдесет. Но тази сутрин Глини й се беше обадила по спешност в осем, след като разбрала за номинацията си, и се бе примолила на Виктори да я облече. Защото, по нейните собствени думи, Виктори била единственият моделиер, който би успял да пъхне дебелия й задник в „някаква проклета бална рокля“!
Светлината на пролетта нахлуваше през огромните прозорци на офиса й. Виктори се загледа замечтано навън, мислейки си колко харесва живота си точно сега. Възможно ли е да има нещо по-хубаво от това да седиш в кабинета си в компанията, която си изградила със собствените си ръце от нулата, и особено след като си била определена за една от петдесетте най-влиятелни жени на Ню Йорк (не че това имаше някакво значение, но все пак всеки обича признанието) и да обличаш Глини Рурк за церемонията по раздаването на „Оскарите“?! Глини беше просто началото, разбира се. Виктори си знаеше, че през следващите няколко дена ще бъде залята с поръчки от актриси и техните стилисти, всички до един търсещи идеалната вечерна рокля. Джени Кадин например вече се беше обадила. Виктори би била напълно доволна да си продължава все така, завинаги. Но не можеше да си го позволи. През следващите няколко дена щеше да й се наложи да вземе най-важното решение в своя живот.
— Глини? — извика я Виктори, прекъсвайки й боксьорската сесия с въздуха. — Някога мислила ли си, че ще стигнеш дотук?
— Това е въпрос, който си задавам всеки божи ден — отговори Глини и замахна към въображаемия си опонент. — Когато си малък, решаваш да бъдеш богат и прочут, но въобще нямаш представа какво означава това. После идваш в Ню Йорк, настаняваш се и започваш да се чудиш как, по дяволите, ще успееш да постигнеш нещо. Обаче обичаш онова, което работиш, и продължаваш да го правиш, а после ти се случват един-два пробива и внезапно усещаш, че започваш да тръгваш нагоре. Но това тръгване е като да се качиш на подходящия влак. Онези тъпоглавци в Холивуд непрекъснато твърдят, че вселената решавала всичко (юмручен удар във въздуха), но това е само защото повечето от тях са толкова кекави, че не са в състояние да поемат отговорност даже за бърсането на собствените си задници! И все пак в тази мисъл има нещо, да! Ако ти се предоставят съответните възможности, трябва на всяка цена да ги грабнеш! Щото това означава, че нямаш нищо против да си платиш съответната цена — което ще рече, че хиляди идиоти непрекъснато се опитват да те убият или да те контролират! — С тези думи Глини се стовари изтощено на стола, но само след момент се възстанови достатъчно, за да забоде пръст във вестника и да попита: — Ще приемеш ли офертата, а?
Виктори въздъхна и разтри долната си устна. После отговори:
— Става въпрос за много пари. А аз искам да правя пари! Винаги съм твърдяла, че хората лъжат, когато казват, че парите не са важни — в крайна сметка, ако се огледаш, никъде няма да откриеш истинска власт без покритието на парите! И точно в това е причината, поради която този свят и до ден-днешен продължава да се ръководи от мъжете, не мислиш ли? Но иначе не знам…
— Виж сега к’во ще ти кажа! — изтъкна Глини. — Да натрупаш един-два милиона е трудна работа. Но още по-трудно е да натрупаш двадесет милиона! А после, когато ги събереш, познай какво става! По някаква смахната причина, която все още не съм разгадала, осъзнаваш, че двадесетте милиона не са много по-различни от двата! Така де, не стигат даже за едно частно самолетче!
— Е, може и да стигнат за някое по-мъничко — отбеляза Виктори. И отново я налегна тъга. Къде на друго място, освен в Ню Йорк, ще намери жени като Глини, Уенди и Нико?! Със сигурност не и в Париж, където дори и преуспяващите жени се държаха така, сякаш са някаква специална, селектирана порода кучета — с превзети шалчета, простички полички от туид и надменно поведение. Никога не разговаряха за пари и никога не си говореха за това, как ще завладеят света. По дяволите! А тя много обичаше да говори за пари! И още повече обичаше да говори за това, как ще завладее света! Дори и никога да не се случи, пак си заслужава да си помечтаеш!