Виктори взе листа със скицата, стана и се насочи към дългата маса под прозореца.
— Проблемът с, че тези пари ми изглеждат прекалено лесни — отбеляза тя. — Двадесет и пет милиона за компанията и за моята марка. Но аз нямам вяра в лесните пари, Глини, защото си знам, че в подобна работа винаги има някаква уловка. Така. Сега за теб. Като си мисля за теб и „Оскарите“, си представям „Бийтълс“. Или по-точно „Аби Роуд“ — Джон Ленън в прекрасния му бял костюм!
— Аха, костюмче! Харесва ми! — отсече Глини, скочи и се приближи до масата.
— Кукличке, гарантирам ти, че онова, с което ще те облека, ще ти хареса! — отбеляза закачливо Виктори. — Не смей да се съмняваш в своя дизайнер! Смяташ ли, че би могла да тръгнеш боса като Пол Макартни? И да вървиш с вирнати пръсти на краката?
— А бе, ти да не откачи?! — възкликна Глини, веднага подхващайки закачливия маниер на разговора. — Никой няма да ме пусне там без обувки, да! Джулия Робъртс го пробва веднъж, ама не стана! Май има нещо общо с изискванията на Здравното министерство!
— Нали си спомняш имиджа на „Бийтълс“ върху корицата на „Аби Роуд“? — продължи Виктори. — Та в нашия случай ще имаме дълги панталони, звънчета в долната част на крачолите, дълга копринена риза, свободно спускаща се, бледосиня, но в никакъв случай бебешкосиня, нещо ледено, което да открои тъмната ти коса, а после тънка тъмносиня копринена вратовръзка, завързана точно на ключицата ти! Така! Сакото — късо, разкошно светлосиньо, преплитащо се с червени и жълти нишки — измамно ежедневно, защото ще бъде покрито с бляскави пайети!
— Аууу! — възкликна Глини и вдигна скицата. — И как го измисли?
— Нали това ми е работата?! Но що се отнася до твоята, никога няма да разбера и ти как го правиш!
— Ясно. Значи си оформяме кръжец за взаимно възхищение! Хубаво! — веднага влезе в роля Глини, а после, тъй като страстните, драматични изблици бяха просто в кръвта й, придоби замечтано тъжна физиономия, сложи в очите си сълзи и прошепна: — Божичко, Вик, наистина ли ще направиш това за мен?
— Разбира се, скъпа! — поде репликата си Виктори.
— Това е… страхотно! Хей, ама аз ще бъда най-жестоко облечената жена на раздаването на „Оскарите“! — И след като приключи с този въпрос, Глини веднага си възвърна нормалната физиономия и премина на следващата тема: — Кажи сега, ако трябва да се явявам в съда, какво би трябвало да облека?
— В съда ли ще се явяваш? — погледна я изненадано Виктори.
— Е, може и това да стане! — заяви нехайно Глини. После се отпусна на фотьойла и се облегна на едната му страна. — Нали се сещаш как преди малко ми каза, че се притесняваш за това, че „Би & Си“ ще ти вземат името? Е, при мен се оформя почти същият проблем. Свързан е с онова списание, дето го правя за „Сплач-Върнър“. Тази работа, разбира се, би трябвало да е строго поверителна, но нали ние, момичетата, можем да си имаме доверие, а?! Та… — направи пауза, облегна се назад и присви очи. И сега, докато Виктори наблюдаваше пълната промяна в изражението на Глини, си напомни, че макар светът да виждаше приятелката й като лековата комедиантка, всъщност тя беше страховита бизнесдама. — Ето как стоят нещата, Вик! В момента съм бясна! А нали знаеш колко е полезно някой да се навърта около мен, когато съм бясна?!
Виктори кимна и попита:
— Какво става?
— Ето какво! — отсече Глини, кръстоса ръце пред гърдите си и заяви: — Да си чувала някога за един тип на име Майк Харнес?
„НИКО О’НИЙЛИ, 42 Г.“ — тръбеше списъкът „50-те най-влиятелни жени на Ню Йорк“. По-нататък статията продължаваше: „Не се оставяйте да бъдете заблудени от легендарната й студенина. Когато става въпрос за списания, ръководени от нея, те са най-горещата новина в света! Тя превърна застаряващото издание «Бонфайър» в най-доходоносния източник на «Сплач-Върнър». А мълвата твърди, че съвсем скоро ще бъде поставена начело на целия издателски отдел, носещ на консорциума печалби от три милиарда долара годишно!“
Нико поклати глава и затвори вестника, след като бе прочела този откъс за себе си най-малко за десети път тази сутрин. Не че беше крайно лошо — просто точно сега това беше последното нещо, което й трябваше. Непрекъснато си представяше Майк Харнес на закуска в апартамента в Горен Истсайд (а може би е на вилата си в Гринич, щата Кънектикът) да си похапва варени яйца и внезапно да се задавя, прочитайки въпросното антрефиле. Защото ако ролите бяха разменени, тя със сигурност би получила удар. Няма начин Майк вече да не е вдигнал телефона и да не се е свързал с Виктор Матрик, настоявайки да знае какво точно става зад гърба му. А Виктор го е успокоил, казал му е, че всичко си е наред и че пресата винаги прави по някой и друг гаф, защото кой друг по-добре от него знае как стоят нещата, нали така?!