Телефонът й отново иззвъня. Уенди погледна дисплея и видя, че е отново от сградата на „Сплач-Върнър“. Да не би Виктор пак да е решил да си поговори с нея?
— Ало? — изрече бодро тя.
— Уенди? — долови тихичък гласец от другия край на линията. — Обажда се Миранда. Миранда Дилейни, асистентката на Нико О’Нийли. — Звучеше така, сякаш разполага със свободно време за разговори по цял ден (което вероятно беше точно така).
— Да, Миранда, как си? — побърза да я прекъсне Уенди.
— Добре съм — отговори бавно момичето. После си прочисти гърлото и добави — Нико ми поръча да проверя дали остава уговорката ви днес за обяд. В „Майкълс“.
— О, да. Обядът — кимна Уенди.
Напълно беше забравила за този обяд и вероятно при други обстоятелства щеше да го отмени заради вътрешната прожекция на новия филм. Но бързо размисли. Ако Виктор е решил да се самоунищожи, подкрепата на Нико би била неоценима. Особено като се имаше предвид, че приятелката й растеше бързо в йерархията на „Сплач-Върнър“ и вече тайничко беше пуснала пипалата си, за да стане президент на цялото издателско подразделение, което би я поставило точно под Виктор по отношение на властта. На Уенди й оставаше само да се надява, че Нико ще успее да получи този престижен пост преди Виктор окончателно да е загубил разсъдъка си.
4
Седнала с изпънат гръб на задната седалка на лимузината, на път за летището за хеликоптери в Истсайд, Нико О’Нийли бе убедена, че напълно владее положението. Бе облечена с черна блуза на къдрички, която подчертаваше златистия й тен, а тъмносиният й костюм бе изработен в Париж от една от личните шивачки на Виктори. Костюмът беше измамно семпъл, но красотата му се коренеше в кройката. Беше ушит специално за нея, за да приляга перфектно на тялото й. Нико притежаваше най-малко петдесет подобни костюма (някои от тях с панталони), а материята им варираше от бяла коприна до кафяв туид. Това означаваше едновременно, че тя никога няма да напълнее и че нямаше нужда да се притеснява какво да облече сутринта за работа. Прословутата й последователност създаваше у екипа й и у нейните колеги усещане за предсказуемост — бяха наясно какво могат да очакват от нея, както и спокойствие на духа, — защото знаеха как точно ще започне всеки работен ден.
„Няма що!“ — въздъхна тихо тя.
Колата вече се носеше по магистралата „Рузвелт“. Нико извърна глава и обгърна с поглед безрадостните кафяви сгради, които се простираха една след друга покрай пътя. При гледката на толкова много еднаквост нещо в нея се скъса и я налегна усещане за поражение.
Нико се помести неловко на мястото си. От година насам все по-често й се случваше да преживява подобни моменти на отчайваща празнота, като че ли нищо нямаше значение, нищо нямаше да се промени, нищо ново нямаше да се случи. И пред очите й се ширваше безкрайната магистрала на живота — ден след ден, безкрайни дни и нищо по-различно в следващия. А междувременно времето отлиташе и единственото, което й се случваше, бе това, че остарява и се смалява, и знаеше, че някой ден ще се събуди не по-голяма от точица и накрая просто ще изчезне. Пуф! Като дребен листец, изгорен под увеличителното стъкло на слънцето. Тези чувства бяха започнали да я задушават, защото никога досега не бе изпитвала подобна мирова скръб. Никога не бе имала време да й се отдава. През целия си живот се бе борила и борила, и пак борила, за да се превърне в това, което бе сега — целостта, която представляваше Нико О’Нийли. И после, една сутрин, времето най-сетне я бе настигнало и тя се бе събудила, осъзнавайки, че е тук, че е жива. Бе пристигнала на крайната си гара и имаше всичко, за което бе работила толкова упорито — зашеметяваща кариера, любящ (така де!) съпруг, когото уважаваше, както и красива десетгодишна дъщеря, която обожаваше.