— Ясно, мамо — кимна тя, но не особено убедено.
— Виждаш ли — опита отново майка й, — никой не знае как ще постъпи, докато не се изправи очи в очи с конкретната ситуация. Това е едно от най-важните неща в живота — да се поставяш в позиции, които изискват от теб да приемаш предизвикателства, и да не се страхуваш от избора си. Именно това прави живота толкова интересен и накрая ти помага да дадеш най-доброто от себе си. — „И това е най-важният ти урок за днес, стига да си го разбрала“ — помисли си Нико. — Стана ли ти ясно?
— Долу-горе — сви рамене Катрина. После вдигна розовата си кожена папка на ярки светкавици и чантичката си във форма на котенце със сини сенки. — Късмет, мамо! — извика тя и я прегърна.
И докато Катрина излизаше от стаята, Нико си даде сметка, че се бе опитала да убеди не дъщеря си, а самата себе си.
Кърби й звънна точно в момента, в който влизаше в офиса си.
— Здравей, красавице! — започна той с типичното си обръщение, с което тя така и не успя да свикне.
Изобщо не би трябвало да й се обажда, но вече беше прекалено късно да иска това от него. Беше го позволила веднъж, а след това бавно, но сигурно си бяха установили традиция да разговарят поне един път на ден, а понякога дори три-четири пъти — недвусмислено доказателство за дълбочината на връзката й с Кърби и нещо, което не бе признала дори пред Виктори.
— Сега не мога да говоря — каза тя.
Една от асистентките й вдигна глава и й кимна. През последните няколко месеца вероятно всички наоколо се чудеха с кого разговаря шефката по този начин. Вече бе крайно време да сложи край на тази работа.
— Ще те видя ли по-късно?
— Не мога. Очаква ме изключително важен ден.
Влезе в офиса си и само притвори вратата — остави я достатъчно открехната, колкото да не събужда подозрения. Хората, работещи в офиси, нямаха вяра на затворени врати — в една затворена врата винаги имаше нещо подозрително, което караше останалите да интригантстват, чудейки се какво ли става вътре. А от появата на онзи списък в „Ню Йорк поуст“ Нико бе станала още по-внимателна по този въпрос. В понеделника след фаталната неделя Майк бе разпратил еднообразен имейл на няколко от изпълнителните директори под себе си, който гласеше: „Радвам се да знам, че точно ти ще застанеш на поста ми!“ На което тя бе отговорила хитро: „Ще ти се!“ Замисълът бе той да си помисли, че тя не приема написаното насериозно, а следователно и той не би трябвало да го приема така.
— Обаче си мислиш за това, нали?
— За кое? — попита тя, макар отлично да знаеше какво има предвид.
— За секс.
Допреди един месец само тази единствена думичка, излязла от устата му, бе напълно достатъчна, за да я възбуди. Но сега я изпълваше единствено с раздразнение. Но какво й става, за бога? Възможно ли е нищо повече да не бе в състояние да я задоволи?
— Ще ти се обадя по-късно! — отсече безпрекословно тя и затвори телефона.
Седна пред компютъра си. Беше осем и половина сутринта. Оставаше й един час до срещата с Виктор Матрик. Време, достатъчно, за да подреди задачите си за деня. Отвори електронната си поща и установи, че е пълна с междуведомствена кореспонденция (всеки изпращаше на всички останали еднообразни имейли по рутинни въпроси, само и само да докаже, че държи нещата под контрол и да се увери, че никой няма да успее да се измъкне от примката — и следователно не трябва да бъде обвиняван, ако нещо внезапно се обърка). Освен нея имаше прикрепени файлове с варианти за кориците на списанието и за различни статии. Помоли асистентката си да й принтира две от статиите, а после се обади на Ричард — художникът, като го помоли да промени една от кориците. Той го направи на световен въпрос, като стигна дотам, че дори се появи лично, за да поспори с нея. Тя му даде две минути да изложи случая си, а после с хладен тон повтори искането си да промени корицата, като заяви, че очаква новото предложение до обяд. Той излезе нацупен от кабинета й, а тя тръсна ядосано глава. Ричард бе считан за най-добър в своята работа, но беше изключително емоционален и приемаше всяка критика прекалено лично, защитавайки творенията си така, сякаш бе нарисувал Сикстинската капела. Нико бе наясно, че зад гърба й той я нарича „Никотинова бомба“, и на няколко пъти й бе идвало да го уволни. Не че не го бе правила и преди — бе уволнявала служители, позволили си прекалено често да говорят зад гърба й. Логиката й гласеше, че щом нещо е стигнало чак до нея, значи трябва да е голямо, а щом те имат толкова голям проблем с нея, вероятно ще бъдат много по-щастливи някъде другаде.