— Скоро съдебният иск ще бъде по всички вестници — каза тя. — Глини е публична личност, при това умее да говори. Всички медии ще лапнат новината като топъл хляб, а и тя няма да се поколебае да им предложи своята версия.
— Сама да си бие тъпана — отбеляза Виктор, като продължаваше да си клати зъба. — Нали така правят знаменитостите? Това при тях е като болест. Пристрастяват се към общественото внимание. Същото се забелязва и при децата, ако се вярва на доктор Фил. Би трябвало да измислят стая за отпускане на звезди, както правят и при децата.
Нико се усмихна и поразклати крак. Значи в крайна сметка всичко ще бъде наред. Имаше чувството, че светът постепенно бе възвърнал цвета си. Всички знаеха, че когато Виктор започне да говори за любимите си телевизионни програми, всичко е наред.
— Кога да го направим — преди или след завеждането на делото? — попита той.
— Трябва да го направим веднага — отсече Нико. — Тъй като Майк ще бъде основният ответник по делото, ако се окаже, че вече не е служител на „Сплач-Върнър“, искът им ще стане безпредметен. Освен това вероятно ще можем да спасим отношенията си с Глини, без да изглеждаме така, сякаш се прекланяме пред исканията й. Ако действаме бързо, всички ще останат доволни.
Тази малка реч Нико си бе подготвяла от няколко дена насам.
— В такъв случай решихме! — отсече Виктор и се изправи, с което подсказа, че срещата е приключила. Подпря се върху кривите кокалчета на лявата си ръка и добави: — Ще го направим днес следобед. В четири часа!
— Благодаря, Виктор! — кимна тя и се изправи.
— Надявам се да се навъртащ наоколо — отбеляза Виктор с обичайното си злорадо задоволство. — Държа да бъдеш вътре в нещата. Всъщност държа именно ти да съобщиш добрата новина!
23
Нико седеше сковано на задната седалка на лимузината, която се движеше бавно по източната алея на Сентрал парк. Все още нямаше пет часа, но паркът беше пълен с хора. Хора, дърпащи каишките на кучетата си, хора с велосипеди, хора на ролкови кънки (кой все още караше ролкови кънки?!), хора бягащи, разхождащи се, дори возещи се в карети с коне, които, по нейно мнение, отдавна трябваше да бъдат забранени. „Горките коне!“ — каза си тя и се загледа в коня, покрай който колата току-що беше завила. Прииска й се да разбере дали животното се чувства щастливо. Не можа да прецени, защото от двете страни на очите му имаше капаци. Обаче конят клатеше глава нагоре-надолу като онези играчки, дето хората залепяха по задните стъкла на колите си.
Телефонът й иззвъня.
— Успя ли? — попита нетърпеливо Сеймор.
— Господи, Сеймор! — възкликна тя с много повече чувство, отколкото възнамеряваше. Погледна към тила на шофьора, за да провери дали я слуша. — Беше доста трудно — заяви и се намръщи, сякаш вината беше на съпруга й.
— Но все пак успя ли? — повтори той.
— А имах ли друг избор?
— Значи успя?
— Аха!
— И?
Неочаквано се ядоса и изстреля:
— Както го планирахме, Сеймор! Точно както ти казах, че ще стане! Това е!
И му затвори телефона. После натисна бутона за смъкване на стъклото на прозореца. В колата нахлу успокояващ топъл въздух. Защо шофьорите бързат да изключат климатиците на колите си, веднага щом зимата свърши? Поредната мъжка глупост!
Но това не беше всичко.
Набра домашния си телефонен номер. Сеймор вдигна.
— Сеймор, той… — Канеше се да каже „разплака се“, но размисли и довърши: — Той се разстрои.
— Е, и? — възкликна Сеймор. — А ти каква реакция очакваше?
— Да бъде разстроен.
— Точно така.
Тя му затвори отчаяно. Искаше й се да може да обясни на съпруга си, да го накара да проумее неочакваното емоционално насилие на този ден. Както и объркването, и страха, и вината.
Емоционалното насилие… Нико потрепери. Онова, което никой като че ли не разбираше, бе, че случилото се беше като истинско физическо насилие, което обаче нямаше нищо общо с фалшивото насилие, което хората виждат по телевизията или кината. Спомни си как веднъж двамата със Сеймор бяха в малък бар в Уест Вилидж и стана бой. Първата реакция на съпруга й беше да се скрие под масата, но тя беше прекалено изненадана, за да предприеме каквото и да било. Беше шокирана колко жестоки могат да станат хората, когато се пресече границата на личното им пространство. Въпреки че сам по себе си боят не беше нищо особено — двама мъже, замахвайки няколко пъти един към друг, няколко съборени стола и една бутилка с вода. Но това беше напълно достатъчно.