Който може би нямаше да продължи още дълго.
Сутринта, след онази смущаваща сцена, когато се бе притеснила, че уволнената ще бъде тя, Нико бе влязла в асансьора и бе установила, че сърцето й бие като лудо и че под мишниците й е избила пот. Не беше съвсем наясно как точно е станало, но бе убедена, че никога няма да забрави онази страна на Виктор, която бе зърнала днес и която я бе разтърсила толкова много. Непредсказуемостта, пълната липса на логика в поведението на този човек — всичко това напомняше по-скоро на контакт с огромно животно, което действа, водено единствено от инстинктите си. И за момент се уплаши за себе си — ами ако накрая и тя заприлича на Виктор Матрик? Никой не бе в състояние да предвиди какво ще направи той с нея, нито пък да се досети за моралните предизвикателства, които ще й сервира в бъдеще — та днес почти се бе опитал да я насили да говори за развода на Уенди! Затова сега я очакваха не само нови служебни предизвикателства, но също така емоционални и психологически. Но докато асансьорът се бе приземил с лекота на нейния етаж, тя бе стигнала до извода, че не само ще се справи с всичките, но и иска да ги поеме. А после бе тръгнала по коридора и бе заварила Майк Харнес в офиса си. Чакаше я.
„Значи всичко си е така, както винаги е било! — помисли си мрачно тя. — Майк знае.“ Дори не се направи на изненадана, че го вижда.
— Здравей, Майк! — поздрави хладно, мина покрай него и зае мястото си зад бюрото. После натисна един бутон на компютъра си и мониторът оживя.
— Помислих си, че днес бихме могли да обядваме заедно — заяви Майк. Държеше химикал, който непрекъснато щракаше.
Практически той все още й беше шеф и също така практически тя не можеше да му откаже.
— Само момент да проверя дали ще мога да пренаредя графика си — каза Нико и натисна бутона на интеркома си. — Сали? Би ли ми донесла дневника, ако обичаш?
Майк остана в офиса й по време на цялата процедура, като че ли за да се увери, че тя няма да се опита да се измъкне с някой номер.
Обядваха в едно от онези ярко боядисани местенца, предпочитани от туристите, където хората от издателския бранш ходеха тогава, когато не желаеха да бъдат видени от другите си колеги.
— Много съм притеснен от слуховете, които се носят напоследък, Нико — отбеляза Майк, докато пъхаше в устата си няколко тортелини.
Кожата му беше с цвят на старо дърво — каза, че току-що се бил върнал от Сейнт Бартс. Тя кимна. Беше си поръчала телешко с лютив сос и не възнамеряваше да изяде повече от няколко хапки.
— Аз също — каза тя. Направи знак на сервитьора да й донесе още вода. — Но това са само слухове, Майк. Как бих могла да оставя „Бонфайър“?!
— Веднъж някой ми беше казал, че „Ню Йорк поуст“ знаел повече неща и от ЦРУ! — отбеляза Майк.
— Ако се имат предвид последните световни събития, това вероятно е точно така — отговори Нико. — Но пък на ЦРУ не му пука дали вестниците се продават или не, а на „Ню Йорк поуст“ му пука. Не го забравяй!
— Да — кимна не особено уверено Майк. — Няма. — Направи кратка пауза, а после добави: — Само не забравяй едно нещо. Аз те открих! И именно аз те доведох в „Сплач-Върнър“! Без мен ти практически нямаше да съществуваш! — Сви рамене и продължи: — Аз съм си въвел едно правило — да бъда откровен със служителите си. На теб ти липсва творчески замах. Да, вярно е, че съблюдаваш детайлите до последната подточка. Това никой не може да ти го отрече. Но за управлението на цял един отдел е необходимо нещо много повече от това!
Тя се усмихна. Той да не би да я заплашва? На този свят има един особен вид хора, които винаги се стремят да си присвоят заслугите за успеха на другите, като същевременно правят всичко възможно да ги омаловажат. И това са егоистите, хората, които държат винаги да бъдат в светлината на прожекторите, ако ще и пиесата изобщо да не разказва за тях. Не бъди такъв, Майк! Не прави края си излишно грозен! И тъй като знаеше, че вече няма никакво значение какво казва, тя само отвърна:
— Напълно си прав, Майк!
И веднага след това смени темата.
Майк имаше син в тийнейджърска възраст — от първия си брак — който съвсем скоро щял да завърши гимназия. Та двамата поговориха за плюсовете и минусите на различните университети. Всеки път, когато Майк се опитваше да смени темата, тя отново връщаше разговора към колежите. Знаеше, че подходът й е мръснишки, но нямаше друг начин. И така накрая, когато се разделиха пред асансьора, Майк знаеше, но не знаеше нищо конкретно.