Виктор плесна весело с ръце и отбеляза:
— И точка. — После натисна бутона на интеркома и заповяда на секретарката си: — Извикай охраната!
Майк се обърна към Нико. По бузите му се бяха образували бели жилчици — там, където сълзите бяха започнали да изтриват бронзиращия му крем. „Някои мъже така и никога няма да схванат как точно се използват козметичните средства!“ — помисли си тъжно Нико.
— Защо го направи? — попита я той. — Та аз те създадох!
Тя просто поклати глава. Чувстваше се окаляна. Бяха изиграли една изключително мръсна, отвратителна сцена — за радост и наслада единствено на Виктор Матрик. Но от тази игра вече нямаше измъкване.
— Съжалявам — каза само тя.
— Може — кимна Майк. — Дори и да не е сега, все някой ден ще съжалиш!
Какво още смяташе да каже този човек? Нико усети как дебелото въже на страха се плъзна отдолу нагоре във вътрешностите й и се уви около сърцето й като отровна змия.
Двама човека от охраната чакаха Майк при вратата. Единият се опита да го хване за лакътя, но Майк се дръпна ядосано и изрече:
— Ако не възразявате, мога и сам да се изпратя!
— Е — обърна се към нея Виктор, като протегна ръка, — поздравления!
Нико постави преспапието върху бюрото му и се ръкува с него. Беше студена, като ръка на мъртвец.
— Благодаря ти! — кимна тя.
— Според мен мина добре, нали? — после се приведе и заговори в интеркома: — Морийн, можеш ли да ми запазиш час при онзи зъболекар? Мисля, че предният ми зъб пак се кани да падне!
И сега, докато седеше на задната седалка на лимузината си и си припомняше тази сцена с Виктор Матрик, Нико отново потръпна.
Погледна през прозореца. Колата се намираше на Седемдесет и девета улица, съвсем близо до блока на Кърби. Вече беше твърде късно да промени решението си и да помоли шофьора да подмине блока и да поеме към дома й. Знаеше, че точно това трябва и да направи, но все още не беше готова да се изправи лице в лице със Сеймор. Не може да му се покаже толкова уязвима. Но Кърби я бе виждал и уязвима, и гола — както в емоционален, така и във физически план, — а освен това и леко унизена, както когато я бе вързал и я бе накарал да го моли да й прави разни неща…
Какво ли би било да е омъжена за Кърби вместо за Сеймор? Това си мислеше Нико, докато колата завиваше по алеята пред блока на Кърби. Спусна се бързо покрай пазача, натисна бутона на асансьора и си каза: „Може отговорът да е точно в Кърби. Ами ако в крайна сметка съм влюбена в него?!“
Втурна се бързо по коридора, внезапно изпълнена с ирационалния страх, че той няма да си е вкъщи и че в крайна сметка няма да може да го види. Натисна звънеца, а когато той не отвори веднага, сърцето й се разтуптя. Трябва на всяка цена да го види! Натисна звънеца втори път. Чуваше го как отеква в апартамента. Задържа дъха си, за да чуе така очакваните му стъпки. Ала не долови нищо и започвайки да изпада в паника, удари вратата с юмрук.
„Не си е вкъщи! — помисли си отчаяно. — Точно този единствен път, когато наистина имам нужда от него!“ Погледна си часовника. Беше пет и петнадесет, а той й бе казал, че до пет ще се прибере. Може да го почака. Ще му даде пет минути. Застана пред вратата и започна да поглежда часовника си през няколко секунди. След като минаха четири от предвидените, тя реши, че може да го почака още пет. Как е възможно да й причини подобно нещо?! И през главата й запрепускаха кошмарни мисли. Може би го е направил нарочно. За да я накаже, за да й докаже, че не е зависим от нейния график. Или може би просто вече не я харесва и не желае да я вижда повече и това е неговият начин да се отърве от нея…
От дъното на коридора долетя иззвъняването на асансьора, а след него и звука от отварянето на вратите му. Това сигурно е той. И наистина, само след секунда отдолу се показа Кърби, носещ плетена скиорска шапка и кафяво кожено яке, стиснал в едната си ръка мобилния телефон, а в другата — торба с хранителни продукти.
— Здрасти! — подвикна й той, като че ли тя беше някаква случайна позната, която е срещнал на улицата.
Не точно такова посрещане бе очаквала. И за момент се почувства съсипана. Но после си каза, че няма никакво значение; че най-важното в случая е, че той вече е тук.
— Тъкмо мислех да си тръгвам — каза само.
Той премести торбата с продуктите в другата си ръка и бръкна в джоба си за ключа. После, докато отключваше, я целуна бързо по устните и обясни: