Всички тези мисли, в комбинация с все по-разширяващия се пред очите й хоризонт на града, я накараха да се почувства отново като старото си „аз“. И докато хеликоптерът се снишаваше покрай гората отворени червила на високите сгради, Нико усети вълнение, доста наподобяващо сексуална възбуда. Такова усещане я обхващаше при всеки досег с познатата стоманобетонна панорама. Град Ню Йорк си оставаше и до днес най-прекрасното място на този свят, както и едно от малкото, където жените като нея могат не само да оцеляват, но и да властват. А когато под краката им се появи мостът „Уилямсбърг“, тя не можа да не си каже: „Аз притежавам този град!“
Или във всеки случай възнамеряваше да го притежава. При това скоро.
5
Кафемашината изгъргори доволно като същество, празнещо червата си, и започна да плюе вода през филтъра в каничката.
„Даже и кафе машината е по-щастлива от мен!“ — въздъхна печално Виктори, докато наливаше горчивата напитка в обикновена бяла голяма чаша.
Хвърли око на стенния часовник, макар да нямаше никакво желание да си напомня колко е часът. Беше единадесет сутринта и тя все още си беше вкъщи, и все още с китайската си синя копринена пижама, щампована с дребни весели кученца. Което нищо чудно и да бе някаква типична китайска шега, защото, както бе известно, най-добрият приятел на човека всъщност служеше за любима храна на тази далечна нация.
„Което на свой ред носи съответната ирония“ — каза си тя, докато слагаше три препълнени лъжички захар в кафето си. През последните три седмици имаше чувството, че са я ръфали с кокалите, само дето в нейния случай бе имала съмнителната чест и да бъде изплюта.
Виктори бе опитала нещо ново и всичките й усилия бяха отхвърлени. Светът действително бе едно много жестоко място.
Взе чашата си и с бавни стъпки излезе от кухнята. Мина през бърлогата с вградените рафтове и телевизора с плосък екран, оттам през фоайето и заслиза по стълбите към дневната, където в камината пращеше истински огън. По мнението на агентите по недвижими имоти апартаментът й бе „истинско бижу“. Ала сега, когато вдигна глава към надвисналия четири метра по-нагоре таван и великолепния античен кристален полилей, Виктори се зачуди колко ли още ще може да си позволи да живее тук.
Официално компанията й се намираше в криза.
По цялата дължина на френските прозорци, от които се разкриваше гледка към улицата, се простираше пейка. Виктори се отпусна изтощено на нея и се загледа навън. През последните две седмици и половина беше все на път — тръгна само три дена след катастрофалното модно ревю, затова не бе успяла да разчисти и вестниците, които бяха струпани върху махагоновата масичка в трапезарията. Всички те съдържаха отзиви за шоуто й. Критиците не се оказаха благосклонни. Оттогава бе изминал почти месец, но в главата й продължаваха да кънтят унищожителни фрази като: „Виктори не победи“, „изгубена посока“, „разочароващо“. И като че ли това не беше достатъчно, а и следното: „Кой изобщо би облякъл подобни дрехи, а дори и да се осмели, къде би могъл да ги носи?!“ Върхът на отзивите бе: „Виктори Форд е повече шоумен, отколкото моден дизайнер — истина, станала пределно ясна с последната й колекция, с която тя направи опит да се нареди сред представителите на висшата мода!“ Всички тези думи продължаваха да я преследват и да се навират в съзнанието й като гадна воня. Виктори знаеше, че повечето от хората на изкуството никога не допускаха грешката да четат написаното за себе си, но лично тя не можеше да си го позволи — не можеше да допусне да обърне гръб на неприятната действителност. Тя предпочиташе да е наясно с истината, за да се справи с нея. Може би трябваше да изхвърли тези статии още тогава, но реши да ги запази в папката при останалите, за да може някой ден да се смее, докато ги чете. А ако не се засмее, значи въобще няма да й пука, защото това би означавало, че вече не е дизайнер. А ако не е дизайнер, пак няма да й припука, защото това би означавало, че е мъртва.
Виктори се загледа през прозореца и въздъхна дълбоко. Сигурно е започнала да остарява, щом вече вижда света само в черно и бяло и щом продължава да вярва, че ако не може да бъде моден дизайнер, би предпочела да е мъртва. Но за съжаление си беше такава. Още от осемгодишна възраст, когато, докато чакаше реда си при зъболекаря, погледът й беше паднал върху списание „Вог“, лежащо върху масичката в чакалнята. (Впоследствие си даде сметка, че зъболекарят й всъщност се е обличал далеч по-шикозно, отколкото го е мислела тогава.) И докато разлистваше страница след страница и се наслаждаваше на модата, тя се усети неочаквано пренесена в друг свят — място, което като че ли предлагаше неограничени възможности и където всичко, за което си си мечтал, би могло да се случи. Но после зъболекарят я бе извикал, тя бе вдигнала поглед и бе осъзнала, че седи на зелен пластмасов стол в малка стаичка със стени на петна и лющеща се мазилка, и тогава всеки детайл в помещението доби огромни размери и тя преживя откровение. Оттогава насам не бе изпитвала нищо по-мощно, нищо по-всеобхващащо. Просто разбра, че точно това е нещото, за което е дошла на този свят — да бъде моден дизайнер. Това бе нейната съдба.