— И може да се грижи съвсем сам за тях? — възкликна удивено Селдън.
Уенди кимна и отбеляза:
— Като човек е голям гадняр, но като баща е ненадминат. За съжаление!
Вратите на асансьора най-сетне се отвориха и двамата излязоха в голямо фоайе със стъклена стена, изградена от зелени блокчета. На пода имаше бежов ориенталски килим.
— Много е приятно — заяви предпазливо Уенди.
— Още не си видяла нищо — каза той и бутна една врата, скрита в стената, зад която се откри огромно празно пространство. Таванът на Селдън беше доста по-голям от нейния, но иначе не я беше излъгал — не го биваше много по вътрешното обзавеждане. В средата на голямата стая имаше дълга дървена маса с осем стола. До остъклената стена се виждаше самотен диван, пред който бе поставена стъклена масичка за кафе. И това бе всичко. Уенди не знаеше какво да каже.
— Доста е…
— Самотно, нали? — отбеляза Селдън, като се запъти към кухнята. — Непрекъснато си казвам, че трябва да си купя някои мебели или най-малкото да си наема вътрешен дизайнер. Но нали знаеш как става? Непрекъснато си зает с нещо по-важно и все отлагаш и без да се усетиш, са минали две години!
— А легло имаш ли? — попита Уенди.
— Виж легло имам. Както и широкоекранен телевизор. Всичко е в спалнята. Гледам всичките си програми в леглото.
Тя го последва в кухнята. Стъпките й отекваха по голия дървен под. Никога не си беше представяла, че Селдън Роуз — агресивният, преуспяващ директор от развлекателния бизнес — живее по този начин. Но човек никога не може да бъде сигурен, че познава някого, докато не го опознае наистина. Вероятно сега той смята, че е поел огромен риск, като й показва апартамента си. И сигурно й вярва достатъчно, че няма още утре да започне да разнася клюки из целия „Сплач-Върнър“ за необзаведения му апартамент. Представи си го как лежи в леглото си съвсем сам, облечен само по халат, стиснал дистанционното в ръка, и гледа новите кадри от своите ежедневни телевизионни програми. В тази мисъл имаше нещо много тъжно и мило. Но странното е, че тя го разбираше перфектно.
— Тук имам една бутилка шампанско — подвикна той, докато отваряше вратата на хладилника. — „Кристал“. Виктор ми го подари миналата година.
— И още не си го изпил? — попита тя, като се приближи зад него.
— Вероятно съм чакал някой специален случай — отговори той и се обърна с бутилката в ръка, но толкова рязко, че двамата се сблъскаха.
— Съжалявам — изчерви се тя.
— А аз — не! — отсече той и най-неочаквано се приведе и започна да я целува страстно.
Беше един от онези моменти, когато бентът на дълго сдържаните емоции най-сетне се пропуква и всичко започва да се излива на талази. Двамата не бяха в състояние да се откъснат един от друг. Селдън спря само толкова, колкото да остави бутилката. Като продължаваха да се целуват, те започнаха да се събличат, а Селдън я избутваше през стаята към дивана.
— Гърдите ми… — прошепна тя. — Коремът ми… Родила съм три деца…
— Гърдите ми… — прошепна тя. — Коремът ми… Родила съм три!
— Изобщо не ми пука — прошепна възбудено той.
Час по-късно все още правеха любов, когато тя чу, че телефонът й звъни. Неочакваният звук отекна като камбана в празното пространство.
— Телефонът ми… — прошепна тя.
— Трябва ли да го вдигаш?
— Не знам…
Телефонът спря да звъни, а след няколко секунди се появи знакът за текстово съобщение.
— Може би е добре да го провериш — отбеляза Селдън и се претърколи настрани. — Няма смисъл да се изнервяш излишно.
Тя стана от леглото му, където в крайна сметка се бяха оказали, и тръгна гола към дневната, където бе оставила чантата си на масата. Извади го и го включи.
— Мамо, къде си?! — чу тя дрезгавият, обвинителен шепот на Магда, който я накара да изтръпне от ужас. — Къде си, за бога?! Всички имаме пъпки! Всички сме болни!
26
Проклет лъч ярка слънчева светлина заструи през огромните френски прозорци, преплува леглото на Виктори и се озова точно върху лицето й, като я накара да отвори стреснато очи.
Тя седна изплашена, а после автоматично се отпусна назад и простена. Чувстваше главата си като циментен блок, пресован в менгеме.
Толкова ли е пияна наистина?
И защо щорите на прозорците са вдигнати?!
Хммм. Вероятно ги е вдигнала тя, когато снощи се е прибрала в стаята си. Сега, като се замисли, си спомни, че наистина излиза на балкона и наблюдава морето, лунната пътека и вълничките, които се разбиваха в брега. Но най-яркият й спомен беше някаква реплика: „Не е чак толкова по-хубаво от Хамптънс, ако питаш мен! Обаче французите, като типични сноби, си го превъзнасят!“ Кой бе изрекъл това? Не и Пиер… Може би Лин Бенет? Снощи наистина ли видя Лин? Лицето му изплува в съзнанието й, наред с много други лица, като албум от гимназията. Представи си го с официален смокинг, ухилен до уши.