Към ресторанта се стигаше по тухлена пътечка, оградена от двете страни с висок жив плет. Иззад един от храстите внезапно изскочи бебешка количка и едва не я сгази. Виктори отскочи в последната секунда и буквално се строполи върху плета.
— Много съжалявам! — изрече приятен английски женски глас, последван от: — О, божичко! Но това си ти! Не можах да те позная с тези слънчеви очила! Рано си станала, както виждам!
— Така ли? — обади се Виктори, докато се измъкваше от захвата на плета.
Жената бе едно от онези приятни английски момичета, с които се бе запознала на снощното парти. Но как й беше името? Нещо необичайно, може би Грани? Не, Грейни! Струваше й се, че бе прекарала часове наред с тези английски момичета. Те бяха доста забавни, но и с изключително лоши обноски. Съпрузите им бяха бизнес съдружници на Пиер и затова жените прекарваха цялото си време в пазаруване, ходене по купони и обикаляне на света с частни самолети. Най-важното им занимание обаче беше, по техните собствени думи, „да бъдат непослушни“. Доколкото успя да схване, те като че ли се бяха представили като непослушни във всяка точка на света.
— Просто защото снощи беше мъничко пияна, скъпа — добави тази персона, наречена Грейни, с многозначително намигване. — Не че ние не бяхме. Но за едно си абсолютно права — добави, като кимна по посока на малкото дете, прикрепено с колан за количката — бебетата са адски тъпо занимание!
— Така ли съм казала? — ахна Виктори. — Определено не съм го мислила! Нямах представа, че ти имаш…
— Ти беше адски забавна, скъпа! Всички те харесаха! А съпругът ми казва, че изобщо не трябва да се притесняваш за Пиер. Той си е дърт смръдльо! Майка му е швейцарка, така че той, естествено, е адски праволинеен…
— Пиер… — изграчи Виктори.
— Независимо какво ще стане отсега нататък, на всяка цена трябва да ни дойдеш на гости в Гщаад през февруари! — изчурулика весело Грейни, като я потупа по ръката. — Ще ти оставя номера на мобилния си телефон при портиера. Чао, скъпа! Обаждай се! — подвикна през рамо и бързо се изстреля напред с количката.
Виктори се втурна напред. Веднага трябва да пийне малко кафе! Обзе я крайно неприятното чувство, че се е случило нещо непростимо. При това с Пиер.
До терасата на ресторанта водеха няколко дървени стъпала. Тя оправи шалчето си така, че да закрива горната част на ушите й, и тръгна решително по стълбите, за да се покаже колкото бе възможно по-нормална и безгрижна. Ако снощи наистина се е случило нещо гадно с Пиер, тя бе длъжна да се държи естествено, като че ли всичко е наред. Все още бе възможно много малко хора да бяха запознати с въпросния инцидент. Ако изобщо е имало такъв.
— Добро утро, мадам! — посрещна я управителят на ресторанта с лек поклон.
Виктори кимна и го последва през целия ресторант към малка масичка до парапета. Почти цялата част на ресторанта под тентата на зелени и бели ивици беше пълна. Тя си погледна часовника — нищо чудно, беше девет сутринта.
Да, наистина е раничко, особено като се има предвид, че сигурно си е легнала доста късно снощи. Нищо чудно, че светът й се струва леко нереален, като че ли все още сънува. Вдигна поглед и й се стори, че на друга масичка до парапета вижда Лин Бенет, който чете вестник и държи върху носа си кърпа с лед. Когато се приближи, разбра, че това наистина е Лин и че не изглежда никак в добро настроение. „Но какво, за бога, прави той тук?“ — помисли си раздразнено тя. Не бе готова да се среща с него, особено в сегашното си състояние…
За неин ужас управителят я отведе на масичката точно до тази на Лин. Издърпа противоположния на неговия стол, така че двамата да седят с гръб един към друг. Лин вдигна глава, изрече едно неутрално „Добро утро!“ и се върна към вестника си. Това определено си беше странен поздрав за човек, с когото си излизал шест месеца. Но Лин по принцип си беше доста странен. Е, и тя я може тази игра! И с най-безгрижния тон, на който беше способна, му отвърна: „Добро утро“, след което седна.
Разгъна розовата платнена салфетка и я разстла в скута си. Чу как зад гърба й Лин обръща страниците на вестника. Първо гадно пукане, последвано от дразнещо изглаждане на страниците.
Виктори отпи от водата си и промърмори: