Беше си малко странна, разбира се, но тогава още не го знаеше. Тогава бе все още дете и години наред живееше с илюзията, че всички други са също като нея — и също като нея са наясно точно какво ще правят в този живот. Спомняше си как още като десетгодишна разправяше на децата, че ще стане моден дизайнер, въпреки че нямаше ни най-малка представа нито как се стига дотам, нито какво точно правят модните дизайнери.
Виктори стана и започна да кръстосва по персийския килим пред камината. Сега, от позицията на зрелостта вече можеше да прецени, че онова нейно младежко невежество всъщност е било за добро. Защото й е позволило да следва смело и неотклонно налудничавата си мечта, и то по начини, към които днес не би се осмелила да прибегне.
Разтърси глава, спомняйки си с умиление онези първи дни в Ню Йорк. Тогава всичко беше ново, всичко за нея бе вълнуващо. Разполагаше с изключително малко пари, но изобщо не се страхуваше — целта й бе една-единствена, напред и нагоре. Още от онова време имаше усещането, че Ню Йорк като че ли одобрява мечтата й и започва да й сътрудничи в нейния заговор с живота. Премести се да живее там на осемнадесет години, когато отиде да учи в училището по изкуствата. И един есенен ден, когато времето беше все още топло, но във въздуха вече се долавяха първите мразовити повеи на зимата — ден, доста приличащ на днешния — докато пътуваше с метрото, някаква жена я попита откъде е купила сакото, с което беше облечена. Виктори автоматично плъзна поглед по изрусената коса на жената, деловия й костюм, който говореше за преуспяваща бизнес дама, към блузата с изискана дребна папийонка (каквито тогава бяха на мода) и с присъщата на младостта арогантност вирна брадичка и отсече:
— Мое творение е! Аз съм моден дизайнер!
— Вие сте моден дизайнер?! — изгледа я невярващо дамата. (И защо да й вярва — тогава беше кльощава и плоска в гърдите като момче, при това изглеждаше много по-млада от осемнадесет). — В такъв случай трябва непременно да се видим! — И жената беше бръкнала в чантата си на Луи Вюитон (която Виктори и до днес не можеше да забрави — тогава й се беше сторила много шик) и й беше подала визитна картичка. — Аз съм търговски посредник и работя за един универсален магазин. Ще ви чакам в моя офис в понеделник, в десет часа сутринта! Донесете колекцията си!
Виктори въобще не разполагаше с колекция, но кога подобно нещо е било пречка за амбицията на младостта?! Срещата й с тази жена (както по-късно разбра, името й беше Мирна Джеймсън) бе истинско чудо! И чудото се беше случило в пет часа следобед една сряда. До три и половина сутринта в понеделник (което й предостави достатъчно време да си вземе душ и към десет вече да бъде на срещата) Виктори разполагаше с първата си колекция от шест тоалета, включително сакото. Последните пет дена бе посветила на задачата да рисува модели, да купува платове и да превива гръб над шевната машина, която бе получила като подарък от родителите си по случай завършването на гимназията. Наложи й се да похарчи и всичките си пари за наема двеста долара. Работеше почти денонощно, като си позволяваше да се отпуска само за по няколко часа на дивана спалня, който бе намерила изхвърлен на улицата. В онези години градът беше доста различен — беден, разнебитен, мизерен. Единствено мрачната решимост и железният цинизъм на неговите обитатели успяваха да го поддържат жив. И все пак под пластовете мръсотия кълняха семената на оптимизма и вярата, че всичко на този свят е възможно и докато тя се трудеше, целият град като че ли пулсираше заедно с нея. Кроеше и шиеше под звуците на клаксоните, виковете на хората и нескончаемия тътен на музиката от околните барове. И дори и през ум не й мина мисълта, че може и да се провали.