И тя стана и прегърна Уенди.
— Хей, ама това е само едно дете! — промърмори Уенди с престорен сарказъм. — Поредното… Слава богу обаче, този път е истинско дете, а не пораснал мъж!
Нико изгледа Виктори и Уенди и очите й се насълзиха. И щяха да рукнат, ако им беше позволила. „Всички сме толкова щастливи!“ — помисли си тя.
— Да не забравяме Виктори и нейната шапка! — обади се тихо тя. — Брилянтна е! Тази шапка успя да направи щастливи вече двадесет хиляди жени! Без да броим две малки момиченца!
Виктори я изгледа с благодарност. Нико си помисли: „Нещо започвам да се размеквам! Веднага трябва да сложа точка на това!“
Когато излезе на тротоара през ресторанта, Нико се замисли дали веднага да не отиде у Кърби и да сложи край на тази работа, веднага! Мислеше да го направи довечера, след премиерата на филма на Уенди, но после стигна до извода, че колкото по-скоро стане това, толкова по-добре. И без това бе продължило повече от година. Как изобщо се случи?! Но като всичко останало в живота, и тази връзка се бе превърнала в рутина. Отначало имаше страст и вълнение, и превъзбуда от това, че никой не знае, че им се разминава. А сега от тази възбуда не бе останало почти нищо — бе останала единствено мисълта, че трябва да прикрива следите си, че е хубаво да си има нещо, което да е само нейно, за което никой друг не знае. Сигурно начинът на разсъждение на наркоманите не се различаваше много от нейния. И точно както рано или късно наркоманите биваха разкривани, така и сега хората вече бяха започнали да се досещат за нейната връзка. Зави по Петдесет и седма улица и се сви само при мисълта за онази анонимка в „Поуст“. Беше като някакъв огромен предупредителен флаг. Означаваше, че някой вече е надушил нещо, обаче редакторите са преценили, че не разполагат с достатъчно сигурна информация, за да използват истинските имена на виновниците.
Небето бе надвиснало тежко над целия град. Докато вървеше бързо по Западна Петдесет и седма улица, Нико си каза, че ако не беше студът, щеше да се пита дали изобщо е излязла навън. Градът винаги я караше да се чувства така, сякаш е затворена в стъклена капсула и понятието „навън“ си е чиста илюзия. Огледа минувачите около себе си и си каза, че всички са като дребни същества, приклещени в някое от онези евтини стъклени преспапиета, в които децата се взират, очаровани и ужасени от всичко, което става в миниатюрния свят.
На ъгъла на Петдесет и седма улица и Пето авеню тя спря, възнамерявайки да пресече от другата страна и да вземе такси до апартамента на Кърби. Но точно тогава си спомни за вратовръзката на Сеймор. Не че съпругът й щеше да се ядоса, ако забрави, но със сигурност ще забележи този факт. Сеймор имаше гадния навик да помни абсолютно всичко, което са казали хората, и да им държи сметка за това. Твърдеше, че всеки трябва да носи отговорност за думите си, тоест, трябва да говори онова, което наистина мисли. Защото на какво щял да заприлича светът, ако никой не се чувствал отговорен да изпълнява обещанията си?! Истинска анархия!
— Не забравяй, че във всичко си има степени! — опитваше се да му опонира тя. — Трябва да се научиш да отчиташ различните обстоятелства и различните степени!
— Ха, степени! — махваше с ръка той. — Степените са всъщност началото на хлъзгавия склон към хаоса!
Да, затова трябва да му купи тази вратовръзка!
Пресече Пето авеню. Все едно пресече някаква въображаема линия. Градът от източната страна на Пето авеню беше много по-приятен от този в западната му страна. Възможно ли е някога архитектите да са се събрали и да са решили — нашата страна ще бъде по-хубава от вашата? Нико бутна въртящите се врати на магазина за мъжко облекло на „Бергдорф“ и веднага беше залята от вълна топъл, ароматизиран въздух. Миришеше на бор. Да, Коледа наближаваше. Тази година бяха решили да отидат в Аспен и Сейнт Бартс — Сеймор ще кара ски и ще плува, а тя сигурно ще работи през по-голямата част от времето.
Уенди възнамеряваше да прекара Коледата в Индия с цялото си котило плюс Селдън, като оставят Шейн сам на себе си, но сега, когато е бременна, може и да не заминат. Шейн определено ще побеснее, когато разбере, но не може да й направи нищо. Уенди приличаше на един от онези преуспяващи мъже, които се развеждат и веднага след това откриват наново щастието, а изоставената съпруга си стои вкъщи и може единствено да беснее. Нико си знаеше, че все още не може да бъде сигурна в Селдън (трябва просто да се оглежда и да чака), но пък беше на седмото небе, че накрая Уенди бе успяла да натика Шейн в миша дупка. И той нямаше право да се оплаква от нищо — Уенди му бе дала всичко, което той искаше по време на развода: собствен апартамент, равно попечителство над децата, издръжка за него и за тях. Плащаше му по 15 000 на месец, и то без данъците!